Долната устна на Хюрин увисна, а Юно промърмори: „Да му се не види и проклетото…“ После поклати глава, сякаш не можеше да измисли какво друго да каже. В жълтите очи на Перин се четеше, че е доловил нещо познато.
Лоиал дълбоко въздъхна.
— Толкова е… хубаво… отново да се върнеш в стеддинг.
Намръщен, Ранд се огледа отново. Беше очаквал стеддинг да е нещо по-особено, но освен внезапния хлад гората си оставаше същата като онази, през която бяха яздили цял ден. И освен, разбира се, усещането, че някак изведнъж си си отдъхнал. А след това иззад един от дъбовете пристъпи огиер.
По-скоро огиерка. Беше по-ниска от Лоиал — което означаваше, че стърчеше само с една глава и рамене над Ранд — но със същия широк, сплескан нос и големи очи, същата уста и туфи в ушите. Веждите й обаче не бяха толкова дълги като на Лоиал, а чертите й, сравнени с неговите, изглеждаха някак по-нежни, дори туфите в ушите й бяха по-деликатни. Носеше дълга зелена рокля и зелена пелерина, извезана на цветя, и държеше китка току-що набрани сребреничета. Погледна ги спокойно, изчакващо.
Лоиал се смъкна от високия си кон и припряно се поклони. Ранд и останалите направиха същото, макар и не толкова пъргаво като Лоиал; дори Верин кимна. Лоиал много официално ги представи по име, но не спомена името на своя стеддинг.
За миг огиерското момиче — Ранд можеше да се закълне, че не е по-възрастна от Лоиал — ги огледа, а после се усмихна.
— Добре дошли в стеддинг Цофу. — Гласът й също се оказа по-лек вариант на този на Лоиал: звучеше като меко жужене на майски бръмбар. — Аз съм Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар. Добре дошли. Напоследък откакто Строителите напуснаха Кайриен, ни посещават толкова малко човеци, а сега — толкова много наведнъж. Ами че наскоро ни посетиха дори Пътуващият народ, макар че, разбира се, си тръгнаха, когато… Ох, какво съм се разбъбрила! Ей сега ще ви заведа при стареите. Само че… — Тя ги огледа, за да разбере кой име водачът, и най-накрая се спря на Верин. — Айез Седай, с вас има толкова много мъже, при това въоръжени. Бихте ли оставили част от тях Отвън? Простете, но винаги е малко притеснително в стеддинг да влязат толкова много въоръжени човеци наведнъж.
— Разбира се, Ерит — отвърна Верин. — Ингтар, ще се погрижиш ли?
Ингтар даде нарежданията си и тримата с Юно и Хюрин останаха единствените шиенарци, които последваха Ерит в стеддинг.
Повел коня си като останалите, Ранд вдигна глава, щом Лоиал се приближи до него. Огиерът поглеждаше непрекъснато към Ерит, която крачеше напред с Верин и Ингтар. Хюрин вървеше между тях и се озърташе удивен, макар Ранд да не разбираше от какво точно. Лоиал се наведе и му заговори тихо.
— Не е ли красива, Ранд? А и гласът й пее.
Мат се изкикоти, но когато Лоиал се извърна към него и го погледна въпросително, каза:
— Много е хубава, Лоиал. Малко е височка за вкуса ми, нали разбираш, но е много хубава. Сигурен съм.
Лоиал се намръщи колебливо, но кимна.
— Да, хубава е. — Лицето му просветна. — Наистина е добре да се върнеш в стеддинг. Не че Копнежът ме е обзел, нали разбираш.
— Копнежът ли? — учуди се Перин — Не те разбирам, Лоиал.
— Ние, огиерите, сме привързани към стеддинг, Перин. Казват, че преди Разрушението на света сме можели да ходим където пожелаем и колкото време поискаме, като вас, хората, но след Разрушението това се е променило, огиерите били пръснати като човеците и повече не могли да намерят нито един стеддинг. Всичко се движело, всичко се променяло. Планини, реки, дори моретата.
— Всички знаем за Разрушението — прекъсна го нетърпеливо Мат. — Какво общо има то с този… този Копнеж?
— Тъкмо по време на Изгнанието, когато сме се скитали изгубени, Копнежът ни споходил за първи път. Желанието да познаем отново стеддинг, да намерим отново домовете си. Мнозина загинали от него. — Лоиал тъжно поклати глава. — Повечето загинали, по-малко оцелели. Когато най-сетне сме започнали отново да откриваме стеддинг, един по един, по времето на Съюза на Десетте държави, изглеждало, че най-после сме надвили Копнежа, но той ни бил променил, бил посял семената си в нас. И сега, ако някой огиер остане Отвън твърде дълго, Копнежът се връща и той започва да линее и умира.
— Имаш ли нужда да останеш тук повече време? — попита го Ранд с тревога. — Не бива да се погубваш, продължавайки с нас.
— Ще го разбера, когато ме споходи — засмя се Лоиал. — И това ще стане много преди да се усили толкова, че да ми причини вреда. Какво пък, Далар прекарала десет години сред Морския народ, без дори да види стеддинг, и се върнала жива и здрава у дома.