— Ето ги и другите ни гости.
От другата страна на огромния пън се появиха три човешки жени. Най-младата носеше дървена купа.
— Айилки — каза Ингтар. — Деви на копието. Защо ли оставих Масема с другите? — Той отстъпи от Верин и Ерит и просегна към рамото си, за да извади меча си от ножницата.
Ранд изгледа айилките с тревожно любопитство. Те бяха точно това, което толкова много хора се опитваха да го убедят, че е той самият. Две от жените бяха възрастни, а третата едва бе преминала момичешката възраст, но и трите бяха твърде високи за жени. Късо подстриганите им коси варираха от червеникавокафяво до почти златисто и бяха събрани на тила на тънки, стигащи до раменете им опашки. Бяха облечени в широки гамаши, затъкнати в меки ботуши, и цялото им облекло някак си преливаше от кафяво към сиво и зелено. Помисли си, че с това облекло могат да станат невидими сред скали и гори, също като Стражниците с плащовете си. Над раменете им стърчаха къси лъкове, на коланите им висяха колчани и дълги ножове. Всяка държеше малък кръгъл кожен щит и няколко копия с къси дръжки и дълги остриета. Дори най-младата крачеше с изящество, което подсказваше, че много добре знае как да използва оръжията си.
Жените изглеждаха не по-малко изненадани от тях, но движенията им бяха мълниеносни. Най-младата извика: „Шиенарци!“, а другите две увиха лицата си с черни була, скривайки всичко с изключение на очите. След секунда младата също се забули и и трите закрачиха решително напред, вдигнали пред себе си щитовете си и с готови копия.
Мечът на Ингтар изсвистя от ножницата.
— Дръпнете се, Айез Седай. Ерит, вие също.
— Не бива — възкликна огиерското момиче. — Не го правете.
Мечът със знака на чаплата се бе озовал в десницата на Ранд. Перин бе измъкнал наполовина брадвата си от клупа на колана.
— Да не сте полудели? — извика Мат. Лъкът му продължаваше да си стои преметнат през раменете му. — Не ме интересува дали са айилки! Те са жени.
— Спрете! — извика Верин. — Веднага спрете! — Айилките обаче не спряха и Айез Седай стисна безсилно юмруци.
— Аз се махам — заяви Мат. — Чухте ли ме? Няма да остана, за да забият копията си в мен, а и няма да стрелям срещу жени!
— Договорът! — извика Лоиал. — Спомнете си Договора! — Но и от това нямаше повече резултат, отколкото от призивите на Верин и Ерит.
Ранд забеляза, че както Айез Седай, така и огиерското момиче се отдръпнаха от пътя на айилките. Зачуди се дали пък Мат не е прав. Самият той съвсем не беше сигурен, че ще може да нарани жена, дори тя наистина да се опита да го убие. Това, което го накара да се реши, бе мисълта, че дори да успее да се добере до седлото на Дорчо, айилките можеха да метнат късите си копия.
Нервно потърси празнотата и тя дойде. А извън нея се понесе далечната мисъл, че покровът й е празен. Блясъка на сайдар го нямаше. Празното беше по-празно всякога, по-огромно, като глад, достатъчно голям, за да го погълне. Глад за нещо повече. Трябваше да има нещо повече.
Един огиер рязко пристъпи между двете групи, рехавата му брада трепереше.
— Какво значи това?! Веднага приберете оръжията. — Говореше възмутено. — За вас — сърдитият му поглед обгърна Ингтар и Хюрин, Ранд и Перин, без да пожали и Мат, въпреки че ръцете му бяха празни — за вас може да има някакво извинение, но за вас… — и той се извърна към айилките. — Нима забравихте Договора?
Жените откриха главите и лицата си толкова бързо, сякаш искаха да се престорят, че изобщо не са се забулвали. Лицето на момичето беше поруменяло, другите две също изглеждаха засрамени. Една от по-възрастните жени, онази с червеникавата коса, каза:
— Прости ни, Дървесни братко. Ние помним Договора и нямаше да оголим стомана, но сме в земята на Дървоубийците, където всяка ръка е срещу нас, и видяхме въоръжени мъже. — Очите й бяха сиви, също като на Ранд.
— Вие сте в стеддинг, Риан — отвърна й кротко огиерът. — Всеки е в безопасност в стеддинг, малка сестро. Тук няма битки и никой не бива да вдига ръка срещу никого.