— Аз съм Ранд ал-Тор — изръмжа той. — Не съм Преродения Дракон. Лъжедракон няма да стана.
— Ти си това, което си. Ще избереш ли най-сетне, или ще стърчиш тук, докато приятелят ти загива?
Ранд стисна зъби и се взря в символите. Бяха почти еднакви и не му говореха нищо. Най-сетне той се спря на един от тях, със стрела, сочеща наляво, защото сочеше към Томанска глава, стрела, пронизваща кръга, защото се бе освободила, тъй както и той самият искаше да се освободи. Дощя му се да се разсмее. Толкова малки нещица, на които залагаше живота на всички.
— Приближете се — нареди Верин на останалите. — Най-добре ще е, ако сте близо. Време е да започнем.
После отметна пелерината си и постави длани върху колоната. Ранд долови нервното покашляне на неколцина от мъжете, ругатнята на Юно към някой, който се е задържал по-назад, плаха шега от страна на Мат, звучното преглъщане на Лоиал. Подири празнотата.
Оказа се съвсем лесно. Пламъкът погълна и страх, и страст и изчезна почти преди да си помисли да го оформи. Изчезна, оставяйки само пустош и блестящ сайдин, гаден, плъзгав, изпълващ стомаха му, прелъстителен. Той… посегна към него… и сайдин го изпълни, направи го жив. Нито едно мускулче по тялото му не трепна, но въпреки това той усети, че се гърчи от потока на Единствената сила, преминаващ през него. Символът се оформи сам — стрела, пронизваща кръг — зарея се около покрова на празнотата, твърд като камъка, върху който беше гравиран. Той остави Единствената сила да потече през него към символа.
Символът просветна, и примигна.
— Нещо става — чу се гласът на Верин. — Нещо…
Светът примигна.
Железният катинар издрънча на пода и Ранд изтърва горещото котле. Един огромен силует с овнешки рога се възправи на прага, очертан в мрака на Зимната нощ.
— Бягай! — извика Трам. Мечът му блесна и тролокът рухна, но докато падаше, повлече след себе си Трам.
Други се струпаха пред вратата, силуети в черни ризници, с получовешки лица, с животински муцуни, клюнове и рога, и странно закривените им мечове засвистяха около Трам, докато той се мъчеше да се изправи, размахаха увенчани с шипове брадви. Капки кръв аленееха по черната стомана.
— Татко! — изкрещя Ранд, измъкна ножа си, и отново изкрещя, когато първият меч посече гърдите му.
Кръв изпълни устата му и един глас зашепна: „Отново победих, Луз Терин.“
Примигване.
Ранд се напрегна да задържи символа. Смътно дочуваше гласа на Верин. „…не е…“
Силата потече.
Примигване.
След като се ожени за Егвийн, Ранд беше щастлив и се стараеше да не се поддава на мрачни настроения, особено когато си помисляше, че в живота му може да има и нещо повече, нещо по-различно. Вести от външния свят пристигаха в Две реки рядко — с амбулантите и търговците, които изкупуваха вълната и табака, все новини за нови бедствия, за войни и Лъжедракони навсякъде по земята. Мина една година, в която в селото не се появи нито един амбулант или търговец, а когато отново се появиха на следващата, донесоха вестта, че армиите на Артур Ястребовото крило са се завърнали, или най-малкото техните потомци. Старите държави рухвали, разправяха, и новите властелини на света, които използвали оковани Айез Седай в своите битки, сринали Бялата кула и посипали земята, където се издигал Тар Валон, със сол. Нямаше вече Айез Седай.
Не че всичко това имаше някакво значение за Две реки. Пак трябваше да се сеят нивята, овците да се пасат, агнета да се гледат. Трам си имаше внучки и внуци, които да дундурка на коленете си, а старата къща на фермата бе нараснала с нови стаи. Егвийн беше станала Премъдра и повечето в селото смятаха, че е дори по-добра от старата Премъдра, Нинив ал-Мийра. И това беше добре, но нейното знахарство, което така чудодейно оправяше всички други, едва успяваше да съхрани живота на Ранд от болестта, която сякаш непрестанно го заплашваше. Настроенията му ставаха все по-мрачни, по-черни и той все по-често се гневеше, че нещата не са както трябва. Егвийн ставаше все по-наплашена, когато го обхванеха тези настроения, защото когато изпаднеше в тягостно състояние се случваха странни неща — буреносни мълнии, които тя не успяваше да чуе от вятъра, пожари сред горите — но тя го обичаше, грижеше се за него и успяваше да съхрани разума му, макар някои да мърмореха, че Ранд ал-Тор е полудял и е станал опасен.