Когато тя умря, той се заседяваше с часове до гроба й и сълзите мокреха посивялата му брада. Болестта му се върна и той изнемощяваше все повече. Окапаха му последните два пръста на дясната ръка и един на лявата, ушите му заприличаха на белези от рани и хората мърмореха, че миришел на гнило. Помръкна и лицето му, и мисълта му.
И въпреки това, когато дойде ужасната вест, не отказаха да го приемат. Тролоци, Чезнещи и други несънувани неща бяха изригнали от Погибелта и искаха да завладеят света. Така че Ранд взе лъка — все още имаше достатъчно пръсти, за да стреля — и закрета редом с онези, които поеха на север от река Тарен, мъже от всякое селце, ферма или край на Две реки, с лъкове, брадви и копия, и мечове, намерени ръждясали из таваните на къщите. Ранд също носеше меч на кръста си, с гравирана чапла на острието, меч, който бе намерил след смъртта на Трам, макар изобщо да не знаеше как да го използва. Жени също тръгнаха с тях, нарамили какви ли не оръжия, и крачеха редом с мъжете. Някои от хората се смееха и говореха, че изпитвали странното чувство, че били правили това и друг път.
И край Тарен хората от Две реки срещнаха нашествениците — безкрайни редици тролоци, предвождани от кошмарни Чезнещи, под плющящото им черно знаме на смъртта, което сякаш поглъщаше светлината. Ранд видя знамето и му се стори, че лудостта го обхваща отново. Защото като че ли тъкмо за това бе роден: да се пребори с това знаме. Изстреля всичките си стрели срещу него, право в черепа, извезан на знамето, и уменията му и празнотата добре му послужиха. Не го бе грижа за тролоците, които напираха през реката, нито за мъжете и жените, загиващи от двете му страни. Тъкмо един от тези тролоци го посече преди да се втурне с рев, гладен за кръв, към Две реки. И докато лежеше на брега на Тарен, взрял се в небето, което сякаш почерняваше посред бял ден, и дъхът му спираше завинаги, чу как нечий глас му шепне: „Отново победих, Луз Терин.“
Примигване.
Кръгът със стрелата се заплете в успоредните вълнисти линии и той го издърпа обратно.
Гласът на Верин. „…добре. Нещо…“
Силата забушува.
Примигване.
Трам се опита да го утеши, когато Егвийн се поболя и умря само седмица преди сватбата им. Нинив също се опита, но тя самата беше потресена, след като въпреки всичките си дарби така и не можа да разбере какво е убило момичето. Ранд седеше пред къщата на Егвийн, докато тя умираше, и му се струваше, че не би могъл да намери място в Емондово поле, където да не може да чува писъците й. Разбираше, че не може да остане тук. Трам му беше дал един меч със знак на чапла — и макар да му бе обяснил твърде малко как овчар като него от Две реки се е сдобил с такова оръжие, го бе научил как да го използва. В деня, в който Ранд тръгна, Трам му връчи едно писмо, като му обясни, че то може да му осигури достъп в армията на Иллиан, прегърна го и му каза:
— Никога не съм имал друг син освен теб, нито съм искал. Върни се с жена като мен; ако можеш, момчето ми, но при всички случаи се върни.
На Ранд обаче му откраднаха парите в Бейрлон, заедно с препоръчителното писмо, и за малко да му откраднат и меча, и при това срещна една жена, Мин, която му каза такива налудничави неща за него самия, че най-накрая той напусна града, само и само да се отърве от нея. По едно време скитанията му го отведоха в Кемлин и там уменията му във въртенето на меча му осигуриха място в гвардията на кралицата. Понякога се улавяше, че се заглежда по щерката-наследница, Елейн, и в такива моменти го изпълваше странната мисъл, че нещата не са такива, каквито би трябвало да са, че в живота му трябва да има нещо повече. Елейн, разбира се, не го и поглеждаше; тя се омъжи за един принц от Тайрен, макар да не изглеждаше особено щастлива от този брак. Ранд беше просто войник, някогашен овчар от едно селце, толкова далеч на западната граница, че само линиите по картата все още го свързваха с Андор. Освен това го следваше мрачната слава на човек, поглъщан от жестоки помисли и настроения.
Някои говореха, че е луд, и в обичайни времена дори ловкостта му с меча сигурно нямаше да може да го задържи в състава на гвардията. Но сегашните времена никак не бяха обичайни. Лъжедраконите никнеха като гъби след дъжд. Всеки път, когато победяха поредния, нови двама се провъзгласяваха, че и трима, докато всички държави не започнаха да се раздират от междуособици и войни. И звездата на Ранд изгря, защото той бе разбрал тайната на своята лудост, тайна, която знаеше, че трябва да пази, и я пазеше зорко. Можеше да прелива. Винаги имаше места, моменти по време на някое сражение, в които едно малко преливане, не толкова, че да бъде забелязано в суматохата на битката, му носеше късмет. Понякога това преливане действаше, понякога не, но в повечето случаи действаше. Знаеше че е луд, но това хич не го притесняваше. Започна да го обхваща изтощителна болест, но той и от това не се притесни, както и от нищо друго, защото заприиждаха вести, че армиите на Артур Ястребовото крило са се завърнали, за да изявят претенциите си за наследство над всички земи.