Ранд водеше след себе си хиляда мъже, когато гвардията на кралицата прекоси Мъгливите планини — той дори и не помисли да свие настрана, за да посети Две реки; вече твърде рядко изобщо си спомняше за Две реки — и пое командването на Гвардията, когато разбитите й остатъци започнаха да се изтеглят през планинските проходи. Сражаваше се за земята на Андор къс по къс и отстъпваше, докато не стигна до Кемлин. Повечето от жителите на Кемлин вече го бяха напуснали и мнозина съветваха войската да продължи да се оттегля, но Елейн междувременно бе станала кралица и заяви под клетва, че няма да напусне Кемлин. Тя дори не погледна обезобразеното му лице, прорязано от белезите на болестта, но той не можеше да я изостави и подготви остатъците от Гвардията, за да защити кралицата, докато хората напускаха града, обзети от паника.
Силата потече през него в разгара на битката за Кемлин и той замята мълнии и огън сред редиците на щурмуващите нашественици, и разкъса земята под нозете им, но въпреки това отново го споходи усещането, че е роден за нещо друго. Въпреки всичко, което стори, враговете бяха твърде многобройни, за да ги спре, а и те също разполагаха с хора, които можеха да преливат. Онези жени, с нашийниците. Най-сетне една от мълниите порази Ранд и го свали от крепостната стена, съсипан, окървавен, и обгорен, и когато последният дъх изхриптя в гърлото му, той чу как един глас му прошепна: „Отново победих, Луз Терин.“
Примигване.
Ранд напрегна сетни сили, за да удържи празнотата, чийто покров се олюля под тежките като ковашки чукове удари на примигващия свят, да задържи едничкия символ сред стотиците други, които се запремятаха по повърхността на празнотата. Напрегна сили, за да задържи който и да е от тях.
„…не е наред!“ — изпищя Верин.
Силата беше всичко.
Примигване. Примигване. Примигване. Примигване. Примигване. Примигване.
Беше воин. Беше овчар. Беше просяк. И крал. Беше фермер, веселчун, моряк, дърводелец. Беше роден, живя и умря като айилец. Умря полудял, умря изгнивайки, при нещастен случай, от старост. Екзекутираха го и тълпите викаха възторжено при неговата смърт. Провъзгласи се за Преродения Дракон и знамето му заплющя високо в небето. Избяга от Силата и се скри; умря, без да разбере как и от какво. Съхрани се от лудостта и болестта в продължение на години; рухна от тях, между две зими. Понякога Моарейн идваше и го отвеждаше от Две реки заедно с онези от приятелите му, които бяха оцелели след Зимната нощ; друг път не идваше. Друг път идваха други Айез Седай. По някой път — от Червената Аджа. Егвийн се омъжи за него; Егвийн, с изпънато лице на своя Амирлински трон, поведе Айез Седай, за да го опитомят; Егвийн, със сълзи в очите, заби кама в сърцето му и той й благодари, умирайки. Обикна други жени, ожени се за други жени. За Елейн и Мин, както и за русокосата фермерска дъщеря, която срещна по пътя за Кемлин, както и за жени, които не беше виждал преди да изживее тези животи. Стотици животи. Повече. Толкова много, че не можеше да ги преброи. И в края на всеки живот, докато умираше, докато издишаше последния си дъх, един глас прошепваше в ухото му: „Отново победих, Луз Терин.“
Примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване.
Празнотата изчезна, връзката със сайдин прекъсна и Ранд се стовари на земята с тътен, от който щеше да остане без дъх, ако вече не беше наполовина зашеметен. Усети под брадичката си груб камък, под дланите си също. Беше студен.
Долови присъствието на Верин — беше паднала до него и се мъчеше да се изправи. Чу как някой повърна и вдигна глава. Юно се беше превил над земята и триеше устата си с длан. Всички бяха изпопадали, а конете стояха с вкочанени крака и тръпнеха с разширени от ужас очи. Ингтар бе извадил меча си и го стискаше така здраво, че острието трепереше, а самият той се взираше в празното пространство. Мат се беше свил на топка, обгърнал главата си с ръце, а Перин бе заровил пръсти в лицето си, като че ли искаше да разкъса и да захвърли всичко, което бе видял, или по-скоро да извади и захвърли очите, които го бяха видели. Ни един от воините не изглеждаше по-добре. Масема плачеше, едри сълзи капеха по лицето му, а Хюрин се озърташе диво, като че ли търсеше накъде да побегне.