— Какво… — Ранд престана да преглъща. Лежеше върху груб, обрулен от времето камък, полузаровен в пръстта. — Какво стана?
— Прилив на Единствената сила. — Айез Седай се изправи с мъка, потръпна и се уви в пелерината си. — Като че ли всички бяхме засилени… избутани… Като че дойде от никъде. Трябва да се научиш да я владееш. Трябва! Толкова Сила може да те подпали и да те изгори като въглен.
— Верин, аз… аз живях… бях… — Осъзна, че камъкът под него е кръгъл. Порталният камък. Припряно, треперейки, той се изправи. — Верин, аз живях и умирах, не знам колко пъти. Всеки път беше различно, но бях все аз. Бях аз.
— Линиите, свързващи Световете, които могат да бъдат, са прокарани от онези, които са познавали Числата на хаоса. — Верин потръпна; сякаш говореше на себе си. — Не бях чувала за това, но няма никаква причина да не сме се родили в онези светове, и все пак животите, които бихме изживели, щяха да са различни. Разбира се. Различни животи заради различните начини, по които биха се случили нещата.
— Това ли стана? Аз… ние… видях как би могъл да протече собственият ми живот. — „Отново победих, Луз Терин.“ „Не! Аз съм Ранд ал-Тор!“
Верин тръсна глава и се взря в него.
— Нима те изненадва, че животът ти би могъл да протече по-различно, ако беше направил различен избор във всеки негов миг или ако ти се бяха случили други неща? Е, и аз не бях си го помисляла… Добре. Важното е, че сме тук. Макар не така, както се надявахме.
— Какво означава „тук“? — запита той настойчиво. Лесовете на стеддинг Цофу бяха изчезнали и се бяха сменили с голи полегати хълмове. Недалече на запад като че ли се виждаше гора и по-стръмни височини. Беше пладне, когато се струпаха около Камъка, но тук слънцето клонеше към късен следобед и небето посивяваше. Шепата дървета наоколо бяха с оголени клони и тук-таме с ярко оцветени листа. От изток духаше хладен вятър и отпращаше изсъхналите листа към земята.
— Томанска глава — каза Верин. — Това е Камъкът, който посетих преди време. Не знам къде нещата тръгнаха зле — не мисля, че някога ще разбера — но ако се съди по дърветата, сега е късна есен. Ранд, не сме спечелили време по този начин. Загубияи сме време. Струва ми се, че сме загубили около четири месеца, за да стигнем дотук.
— Но аз не…
— Трябва да ме оставиш да те напътствам в тези неща. Не мога да те уча, разбира се, но вероятно мога да те предпазя да не се убиеш — както и да убиеш всички нас — от свръхпосягане. Дори да не убиеш себе си, ако Прероденият Дракон се самозапали, кой тогава ще се възправи срещу Тъмния? — Тя не го изчака да поднови протестите си, а пристъпи към Ингтар.
Шиенарецът се стресна, щом тя го докосна по ръката, и я изгледа с широко отворени от ужас очи.
— Аз вървя в Светлината — промълви той прегракнало. — Ще намеря Рога на Валийр и ще сразя силата на Шайол Гул. Ще го направя!
— Разбира се, че ще го направиш — отвърна му тя утешително. Обгърна лицето му с длани и той изведнъж вдиша дълбоко, съвземайки се от онова, което го бе обладало. Само дето споменът за него продължаваше да се таи в очите му. — Ето — каза тя. — Това ще те оправи. Сега ще видя как да помогна на останалите. Все още можеш да спасиш Рога, но пътеката ни не стана по-гладка.
Докато тя крачеше сред останалите, спирайки се за малко пред всеки, Ранд отиде при приятелите си. Когато се опита да изправи Мат, Мат трепна и се взря в него, а после стисна с две ръце сетрето му.
— Ранд, никога няма да кажа на никого за… за теб. Никога няма да те издам. Повярвай ми! — Изглеждаше по-зле от всякога, но Ранд реши, че това е от уплахата.
— Вярвам ти — отвърна Ранд. Зачуди се какви ли животи е преживял Мат и какво ли е направил в тях. „Трябва да е казал на някого, иначе нямаше да е толкова обезпокоен.“ Не можеше да му се сърди за това. Пък и след всички възможни варианти, който бе видял за самия себе си… — Вярвам ти. Перин?
Къдрокосият младеж отпусна ръце от лицето си. Червени белези прорязваха челото и бузите му там, където ноктите му се бяха впивали в него. Жълтите му очи скриваха мислите му.
— Ние наистина нямаме избор, нали, Ранд? Каквото и да се случи, както и да постъпим, някои от нещата си остават винаги едни и същи. — Той въздъхна дълбоко. — Къде сме? Това да не е един от онези светове, за които ни разказвахте с Хюрин?