Глава 39
Бягство от Бялата кула
Егвийн и Елейн кимаха на групите жени, покрай които минаваха. Добре се получи, че днес в Кулата имаше толкова външни хора, твърде много, за да се намери за всеки придружителка от Айез Седай или Посветените. Сами или на малки групи, облечени по богатски или бедно, в носии от половин дузина различни земи, някои все още прашни от пътя до Тар Валон, жените изчакваха реда си, за да поставят пред Айез Седай своите въпроси или да изкажат молбите си. Някои от жените — благороднички, търговки или съпруги на търговци — водеха със себе си слугини. С петиции бяха пристигнали дори няколко мъже, които стояха съвсем сами — бяха притеснени, че са в Бялата кула, и се оглеждаха неспокойно.
Нинив крачеше бързо, сякаш знаеше точно къде отива — което си беше така, стига някой да не ги спреше — и сякаш имаше пълното право да отива там — което, разбира се, съвсем не беше така. Облечени в дрехите, които си бяха донесли в Тар Валон, те съвсем не приличаха на обитателки на Кулата. Всяка си беше избрала най-добрата рокля, с пола, цепната по средата за езда, и пелерина от фин вълнен плат. Стига да избягваха тези, които можеха да ги разпознаят — вече се бяха промъкнали покрай няколко, които ги познаваха по лице — според Егвийн можеха и да успеят.
— Това ще е по-подходящо за разходка в някой благороднически парк, отколкото за яздене до Томанска глава — бе промълвила сухо Нинив, докато Егвийн й помагаше с копчетата на гърба на роклята от сива коприна с везмо от златни нишки и украсени с перли цветчета по бюста и ръкавите. — Но пък може да ни помогне да минем незабелязани.
Егвийн се поспря да оправи пелерината си и да оглади собствената си, избродирана в злато рокля от зелена коприна, при което погледна към Елейн, облечена в синьо, нашарено с кремаво, надявайки се Нинив да се окаже права. До този момент всички ги бяха взимали за молителки, благороднички или поне богати жени, но изглежда, изпъкваха с нещо сред останалите. Тя сама се изненада, като разбра защо: чувстваше се неудобно във финото си облекло, след като през последните няколко месеца беше носила простите бели дрехи на новачка.
Няколко селски жени в груби тъмни вълнени дрехи им се поклониха, докато ги подминаваха. Веднага щом ги отминаха, Егвийн погледна назад към Мин. Мин си беше останала с гамашите и ризата с широките ръкави под момчешкия кафяв плащ и сетре, със стара шапка с широка периферия, нахлупена върху късо подстриганата й коса.
— Една от нас трябва да бъде слугата — беше им казала през смях. — Жени, облечени като вас, винаги трябва да имат поне един слуга. Ако се наложи да бягаме, ще съжалите, че не сте с гащи като мен. — Беше се натоварила с топли дрехи, защото докато се върнеха, със сигурност щеше да е настъпила зимата, и с пакети храна, свита от кухните, достатъчна, за да им стигне, докато имат възможност да си купят нова.
— Дай да ти помогна, Мин — тихо каза Егвийн.
— Не е тежко — отвърна й Мин с усмивка. — Просто е неудобно. — На нея сякаш всичко това все още й се струваше игра, или поне се правеше, че е така. — А и хората със сигурност ще се зачудят защо такава изтънчена лейди като теб си носи багажа сама. Можеш да си го носиш, а ако държиш, можеш и моя да вземеш, но само след като… — Усмивката й се стопи и тя прошепна гневно: — Айез Седай!
Егвийн погледна напред. Една Айез Седай с дълга гладка черна коса и леко пожълтяло като слонова кост лице крачеше срещу тях по коридора, вслушана в оплакванията на жена, облечена в груби селски дрехи и със закърпено наметало. Все още не беше ги забелязала, но Егвийн веднага я позна: Такима, от Кафявата Аджа, която преподаваше история на Бялата кула и на Айез Седай и която можеше да разпознае всяка от ученичките си и от сто крачки.
Нинив веднага зави по страничния коридор, без да забавя скорост, но там пък една от Посветените, длъгнеста жена с вечно намръщен вид, мина бързо покрай тях, хванала за ухото новачка със зачервено лице.
Трябваше да преглътне, преди да проговори.
— Това беше Ирела, с Елз — прошепна Егвийн. — Дали ни забелязаха? — Не можеше да се насили да погледне назад, за да разбере.
— Не — отвърна след миг Мин. — Видяха само дрехите ни.
Егвийн въздъхна облекчено и чу как Нинив също си пое дъх.
— Сърцето ми ще се пръсне, докато стигнем тези конюшни — промърмори Елейн. — Така ли всъщност изглежда едно приключение, Егвийн? Сърцето ти в устата, а стомахът — в петите?