— Струва ми се, че да — отвърна замислено Егвийн. Трудно й беше да повярва, че в живота й имаше момент, когато тя самата изгаряше от нетърпение да преживее приключение, да извърши нещо опасно и възбуждащо, като хората от сказанията. Сега вече смяташе, че възбуждащата част е онова, което си спомняш, след като погледнеш назад, и че сказанията и легендите пропускат повечето от неприятните моменти. И го каза на Елейн.
— Въпреки това — отвърна й решително щерката-наследница — досега не съм преживявала нищо възбуждащо и едва ли бих преживяла нещо такова, доколкото зависи от майка, а то ще зависи, докато сама не заема трона.
— Я да мълчите — скастри ги Нинив. Вече вървяха по един пуст коридор — никой не се мяркаше и в двете посоки. Тя посочи едно тясно стълбище, водещо надолу. — Трябва да е това, което търсим. Ако съвсем не съм се объркала след толкова завои.
Слязоха по стълбището, минаха през една малка врата и се озоваха в прашния двор на Южната конюшня, където се пазеха конете на новачките, докато отново им потрябват, което по принцип означаваше или докато станат Посветени, или докато ги отпратят към дома. Зад тях се издигаше блестящата грамада на самата Бяла кула.
Нинив закрачи из конюшнята така уверено, сякаш беше нейна. Вътре се носеше чиста миризма на сено и коне и две дълги редици ясли потъваха в сенките, нашарени от светлината, струяща през отдушниците на тавана. Като по чудо, яслите на косматата Бела и сивата кобила на Нинив се намираха почти до самата врата. Бела леко изцвили, разпознала Егвийн. Имаше само един коняр — човек с добродушен вид и с прошарена брада, който дъвчеше сламка.
— Конете ни трябва да се оседлаят — каза му Нинив с възможно най-заповеднически тон. — Тези двата. Мин, намери своя кон и коня на Елейн. — Мин пусна дисагите на пода и поведе Елейн навътре в конюшнята.
Конярят ги изгледа намръщено и бавно извади сламката от устата си.
— Сигурно имате някаква грешка, милейди. Тези животни…
— …са наши — отвърна му твърдо Нинив и сгъна ръце така, че да се вижда пръстенът със Змията. — Оседлавай ги веднага!
Егвийн затаи дъх; това беше последният предвиден ход в плана им — Нинив да се опита да мине за Айез Седай в случай, че срещнат трудности с някой, който всъщност би могъл да я вземе за такава. Номерът нямаше да мине пред никоя Айез Седай или Посветена естествено, но с един коняр…
Мъжът примигна, поглеждайки пръстена, после самата нея.
— Казаха ми за две — отвърна най-сетне той. Не бе особено впечатлен. — За една Посветена и една новачка. Не ми казаха, че ще сте четири.
Егвийн за малко щеше да се разсмее. Разбира се, че Лиандрин не би очаквала те сами да успеят да си вземат конете.
Нинив изглеждаше разочарована и гласът й стана по-рязък.
— Изкарай тези коне и ги оседлай, иначе ще имаш нужда от Лечителството на Лиандрин, ако ти го даде.
Ратаят изсумтя нещо, но бе достатъчен само един поглед от страна на Нинив и той се забърза да изпълни нареждането. Мин и Елейн се върнаха със своите коне тъкмо когато привършваше оседлаването на втория. Конят на Мин беше кафяв, Елейн водеше породиста кобила с изящно извита шия.
— Не се съмнявам, че са те предупредили да мълчиш, и това си остава в сила, независимо дали сме две, или двеста — каза Нинив на мъжа. — Ако мислиш, че е различно, помисли си какво би направила Лиандрин с теб, ако се разприказваш за това, за което ти е казала да мълчиш.
Докато излизаха от двора, Елейн му подхвърли една монета и промърмори:
— За това, че ти създадохме тревоги, добри човече. — Отвън тя улови погледа на Егвийн и се усмихна: — Мама казва, че пръчката и меда винаги действат по-добре, отколкото само пръчката.
— Надявам се, че при стражите няма да ни се наложи нито едното, нито другото — каза Егвийн. — Надявам се, че Лиандрин е предупредила и тях.
Но при Портата за Тарломен по нищо не можеше да се разбере дали на стражите им е казано, или не. Те удостоиха четирите жени с лек поклон и някой и друг любопитен поглед, нищо повече. Стражите имаха задача да не пускат в Кулата опасни посетители; явно нямаха никакви нареждания да задържат тези, които са вътре.
Студеният вятър откъм реката им даде повод да дръпнат качулките на пелерините си и четирите бавно подкараха конете по улиците на града. Екът на копитата по каменната настилка заглъхна сред шума на тълпата, изпълнила улиците, и музиката, лееща се от прозорците на някои от зданията. Хора, облечени в носии от най-различни земи, от тъмния и строг стил на Кайриен до ярките, искрящи цветове на Пътуващия народ, се разделяха около ездачките като река около скала, но въпреки това те не можеха да се придвижат по-бързо от раван.