Егвийн дори не обърна внимание на приказните кули и увисналите във въздуха мостове нито на зданията, наподобяващи на връхлитащи вълни или на изваяни от вятъра канари, или на огромни изящни раковини, но не и на нещо, съградено от камък. Айез Седай често обикаляха из града и сред тази гъста тълпа можеха лесно да се сблъскат с някоя от тях. След известно време осъзна, че и другите също като нея се оглеждат предпазливо, и изпита голямо облекчение, когато пред очите й изникна дъбравата на огиер.
Великите дървеса се извисяваха на над сто разтега. Дъбовете и брястовете, кленовете и смърчовете в сравнение с тях изглеждаха като джуджета. Дъбравата бе оградена с нещо като стена от безкрайна поредица спираловидни арки, всяка пет разтега висока и два пъти по-широка. Отвън се тълпяха карети, каруци и хора, но вътре цареше дивата природа. Дъбравата нямаше нито питомния облик на градски парк, нито пълния хаос и бъркотията на дълбоките лесове. По-скоро наподобяваше идеала на природата, като че ли това бе съвършен лес, най-хубавата гора на света. Някои от листата вече бяха започнали да пожълтяват и малките петънца оранжево, жълто и червено се сториха на Егвийн точно такива, каквито би трябвало да бъдат в една истинска гора в началото на есента.
Градът се изгуби от погледите им, дори шумовете заглъхнаха и после съвсем утихнаха, погълнати от дъбравата. Само след няколко крачки на конете девойките сякаш се озоваха на мили разстояние от най-близкия град.
— В северния край на дъбравата, така каза тя — промърмори Нинив и се огледа. Изведнъж два коня изскочиха пред тях иззад храсталаците черен бъз — лъскава черна кобила с ездачка и един товарен кон.
Лиандрин рязко дръпна юздите й и черната кобила се изправи на задните си крака. На лицето на Айез Седай се беше изписала ярост.
— Предупредих ви да не казвате на никого! На никого!
— Това са приятелки — каза Нинив и се сви.
— Простете ни, Лиандрин Седай — намеси се Елейн. — Те не ни казаха: ние подслушахме. Не сме искали нарочно да чуем нещо, което не бива, но така или иначе чухме. И ние също искаме да помогнем на Ранд ал-Тор. Както и на другите момчета, разбира се.
Лиандрин се втренчи в Елейн и Мин. Светлината на късното следобедно слънце засенчваше лицата им, скрити под качулките на пелерините.
— Така значи — отрони най-сетне тя, без да откъсва поглед от двете. — Бях наредила да се погрижат за вас двете, но щом сте тук, сте тук. Да сте четири няма да е по-зле, отколкото две.
— Да се погрижат за нас ли, Лиандрин Седай? — възкликна Елейн. — Не ви разбирам.
— Дете, за теб и за другата е известно, че сте приятелки на тези двете. Не си ли помисляла, че ще се намерят някои, които ще ви разпитват, когато се разбере, че те са изчезнали? Убедена ли си, че Черната Аджа ще се държи добре с теб само защото си наследница на трон? Ако беше останала в Бялата кула, и една нощ нямаше да преживееш. — Думите й за миг накараха всички да се умълчат, но Лиандрин извърна коня си и извика: — Следвайте ме!
Поведе ги навътре в дъбравата. Скоро стигнаха до една висока ограда от ковано желязо, увенчана с остри като бръснач остриета на копия. Лиандрин отключи катинара на портата, подкани ги да минат, след това заключи и веднага подкара коня си пред тях. Катеричка притича по клоните над главите им и някъде отдалече се дочу тракане на кълвач.
— Къде отиваме? — попита Нинив настоятелно. — Защо навлизаме в тази гора? Трябваше да пресечем някой мост или да вземем кораб, ако ще напускаме Тар Валон, а тук не виждам нито мост, нито кораб, нито изход…
— Ето го — заяви Лиандрин. — Оградата предпазва онези, които могат да пострадат от непредпазливост, но днес ние сме в голяма нужда. — И тя посочи една висока дебела плоча, изправена на единия си ръб. Едната й страна беше изваяна в сложна плетеница от лозници и листа.
Гърлото на Егвийн се стегна — тя изведнъж разбра защо Лиандрин е взела фенери и това никак не й се хареса. Чу как Нинив прошепна:
— Портал…
И двете прекрасно си спомняха Пътищата.
— Веднъж го направихме — промълви тя толкова на Нинив, колкото и на себе си. — Можем да го направим пак. — „Щом Ранд и останалите имат нужда от нас, трябва да им помогнем. Нищо друго няма значение.“