— Тази никак не ми харесва — промърмори Егвийн едва чуто, така че Айез Седай да не долови думите й.
— Щом Моарейн може да работи с нея — отвърна й тихо Нинив, — значи и ние можем. Не че харесвам Моарейн повече от Лиандрин, но ако пак се забъркат с Ранд и другите момчета… — Тя замълча и придърпа пелерината си. Мракът не беше студен, но създаваше усещането за непоносим хлад.
— Какъв е този Черен вятър? — попита Мин и след като Елейн й обясни, прибавяйки към наученото от Елайда и това, което й бе разказвала майка й, Мин въздъхна. — Шарката ще трябва да отговори на много въпроси. Не знам дали някой човек е способен на това.
— Ти не биваше да идваш — припомни й Егвийн. — Можеше вече да си се прибрала вкъщи, да си тръгнеш, когато си поискаш. Никой нямаше да те спре да напуснеш Кулата.
— О, можех — отвърна мрачно Мин. — Обаче Шарката изобщо не я интересува какво ни се иска. Егвийн, а какво ще стане, ако след като най-сетне го намериш, Ранд все пак не се ожени за теб? Ако рече да се ожени за някоя друга, която изобщо не познаваш, или за Елейн, или за мен? Тогава какво?
— Майка ми никога не би одобрила това — изкиска се Елейн.
Егвийн дълго остана безмълвна. Ранд можеше изобщо и да не доживее да се ожени. А ако го стореше… Тя не можеше да си представи, че Ранд би могъл да нарани някого. „Дори ако полудее?“ Трябваше да има някакъв начин да се предотврати това, някакво средство да се промени. Айез Седай знаеха толкова много, можеха толкова много неща. „Ако могат да го предотвратят, защо не го правят?“ Единственият възможен отговор беше, защото не могат, а не това й се искаше.
Постара се да вложи ведрост в гласа си.
— Не допускам, че наистина ще се оженя за него. Нали знаете, Айез Седай рядко се женят. Но аз не бих посветила сърцето си на него, ако бях на твое място. Или на мястото на Елейн. Не мисля, че… — Гласът й секна й тя се окашля, за да прикрие това. — Не мисля, че той изобщо ще се ожени. Но ако го стори, пожелавам всичко най-хубаво на онази, която се събере с него, дори това да си ти. — Стори й се, че наистина го изпитва. — Той е упорит като муле и все върши глупости, но наистина е добър. — Гласът й се разтрепера, но тя успя някак си да го обърне на смях.
— Колкото и да твърдиш, че не те интересува — каза Елейн, — сигурна съм, че би одобрила това по-малко дори и от майка ми. Той наистина е интересен, Егвийн. По-интересен от всеки мъж, когото съм познавала, нищо че е прост овчар. Ако се окажеш достатъчно глупава, за да го отхвърлиш, ще трябва да се сърдиш само на себе си, ако го взема въпреки теб и майка ми. Няма да е за първи път Принцът на Андор да не е без титла преди да се ожени. Но не бъди толкова глупава и недей да ме убеждаваш, че ще го отхвърлиш. Не се и съмнявам, че ще избереш Зелената Аджа и ще го направиш един от своите Стражници. Единствените Зелени, които знам да имат само един Стражник, са омъжени за тях.
Егвийн се хвана за това и й отвърна, че ако стане Зелена, ще си има десет Стражници.
Мин я изгледа навъсено, а пък Нинив изгледа Мин умислена. Преоблякоха се в по-подходящи за път дрехи и легнаха.
Сънят бавно обгърна Егвийн и бе изпълнен с лоши сънища. Ранд не й се появи, но засънува онзи мъж, чиито очи бяха пламъци. Този път лицето му не беше прикрито от маска и беше ужасно, цялото в пресни белези от изгаряне. Той само я погледна и се разсмя, но това беше по-лошо и от сънищата, които последваха, сънища, в които тя се бе изгубила сред Пътищата завинаги, в които Черният вятър я преследваше. Изпита благодарност, когато ботушът на Лиандрин я сръга в ребрата, за да я събуди; стори й се, че изобщо не е спала.
На следващия ден, или това, което трябваше да мине за ден, Лиандрин ги караше да бързат и не им позволи да спрат за отдих, докато не започнаха да се люшкат от изтощение по седлата. Камъкът бе твърд и неудобен, но само след няколко часа Лиандрин грубо ги събуди и едва ги изчака да се качат по конете преди отново да ги поведе. Рампи и мостове, Острови и Напътственици. Бяха толкова много, че Егвийн престана да ги брои. Отдавна бе престанала да държи сметка както за часовете, така и за дните. Лиандрин им позволяваше само кратки почивки, колкото да хапнат и конете да отдъхнат. Мракът тежеше върху раменете им. Айез Седай не изглеждаше засегната нито от тъмнината, нито от умората. Беше толкова свежа, колкото в Бялата кула, и също толкова студена. Не позволи на никоя да погледне пергамента, който все сравняваше с Напътствениците и дори разкара Нинив с думите: