Когато успя да се изправи, вятърът беше утихнал. Много от конете бяха побегнали и препускаха през полята, а войниците сипеха ругатни и се изправяха с пъшкане. Лиандрин спокойно изтупваше прахта и листата от роклята си. Мин беше коленичила и отчаяно се мъчеше да стане. Мъжът с клюнестия нос стоеше над нея, а от ръката му капеше кръв. Ножът на Мин лежеше на земята съвсем близо до нея и острието му беше червено. Нинив и Елейн не се виждаха, кобилата на Нинив също я нямаше. Изчезнали бяха и няколко от войниците заедно с едната двойка жени. Другите две все още бяха тук и Егвийн едва сега успя да види, че са свързани със сребърна каишка, също като онази, която свързваше нея със застаналата зад гърба й жена.
Жената отри бузата си и пристъпи към Егвийн. Лявото й око вече бе започнало да отича. Беше с дълга тъмна коса и големи кафяви очи, хубава, може би десетина години по-голяма от Нинив.
— Първи урок — произнесе тя натъртено. В тона й липсваше възбуденост, а по-скоро се долавяше нещо като приятелска нотка. — Този път няма да те наказвам вече, защото трябваше да съм по-предпазлива с току-що уловена дамане. Запомни следното. Ти си дамане, Окаишена, а аз съм сул-дам, Държащата нашийника. Когато дамане и сул-дам са свързани, болката, която сул-дам изпита, се изпитва два пъти по-силно от дамане. И така — до смъртта. Така че трябва да запомниш, че никога не бива да нападаш своята сул-дам и че трябва да защитаваш своята сул-дам повече от себе си. Аз съм Ренна. На теб как ти викат?
— Аз не съм… каквото каза — промърмори Егвийн. Помисли си дали да не изрита жената и да издърпа гривната от китката й, но веднага се отказа. Дори войниците да не се опитаха да я спрат — а засега те сякаш не обръщаха внимание нито на нея, нито на Ренна — имаше тягостното чувство, че тази жена й казва истината. Докосна лявото си око и трепна от болка — не беше подпухнало и може би нямаше да й излезе оток като на Ренна, но все пак я болеше. Лявото й око, също като окото на Ренна.
— Лиандрин Седай? — извика тя. — Защо им позволявате да правят това?
Лиандрин изтупваше дланите си, без изобщо да я поглежда.
— Най-първото нещо, което трябва да научиш — каза Ренна, — е да правиш точно това, което ти се каже, без никакво колебание.
Егвийн изпъшка. Изведнъж кожата й пламна и настръхна, като че ли се беше изтъркаляла в остри, забити в твърд под игли, от петите до главата. Усещането за парене нарасна и тя килна глава.
— Много сул-дам — продължи Ренна почти приятелски — не смятат, че на дамане трябва да им се позволява да имат имена, или най-малкото да носят собствените си. Но аз съм тази, която те улови, така че аз ще отговарям за дресирането ти и ще ти позволя да запазиш името си. Ако не ме разочароваш много. Нали не смяташ да продължаваш да ме ядосваш?
Потръпвайки, Егвийн стисна зъби. Ноктите й се впиха в дланите. „Идиотка! Става дума само за името ти.“
— Егвийн — успя да промълви тя. — Казвам се Егвийн ал-Вийр. — За миг сърбежът по тялото й изчезна и тя въздъхна.
— Егвийн — повтори Ренна. — Хубаво име. — И за ужас на Егвийн я потупа по главата, както една стопанка би потупала кучето си, и се изкиска. — Ето, че сега си още по-сърдита. Ако смяташ отново да ме удариш, не забравяй да го направиш леко, защото сама ще го почувстваш два пъти по-силно от мен. И не се опитвай да преливаш — не трябва да го правиш никога, освен когато изрично ти заповядам.
Окото на Егвийн запулсира. Тя се опита да не обръща внимание на Ренна, доколкото това изобщо бе възможно спрямо някой, който те държи на каишка. Бузите й пламнаха, а Ренна отново се изкикоти. Дощя й се да се приближи до Мин, но дължината на каишката не й позволяваше да стигне толкова далеч. Тя извика тихо:
— Мин, добре ли си?
Мин кимна и веднага се хвана за главата, сякаш съжалила, че я е помръднала.
В ясното небе изтрещя мълния и удари дърветата встрани от тях. Егвийн подскочи и изведнъж се усмихна. Нинив все още беше на свобода, както и Елейн. Ако изобщо някой можеше да освободи нея и Мин, това беше Нинив. Усмивката й се стопи и тя погледна с гняв към Лиандрин. По каквато и причина Айез Седай да ги беше предала, възмездието щеше да я настигне. „Все някога. Все някак.“ От погледа й обаче полза нямаше — Лиандрин изобщо не откъсваше очи от носилката.
Гологърдите мъже коленичиха и Сурот стъпи на земята, грижливо оправяйки роклята си, след което застъпва с меките си пантофи към Лиандрин. Двете бяха почти еднакви на ръст. Кафявите очи на едната се взряха в черните на другата.