— Трябваше да доведеш две — каза Сурот. — А вместо това сега имаме само една, докато други две избягаха, и едната от тях се оказа много по-могъща, отколкото допусках. Тя ще привлече към нас вниманието на всеки патрул на няколко левги околовръст.
— Доведох ти три — отвърна й спокойно Лиандрин. — Щом не можеш да ги задържиш, може би нашият господар трябва да си потърси сред вас друга, която да му служи. Измисляш плашила и дреболии. Ако дойдат патрули, просто ги убий.
Недалече отново проблесна мълния и миг след това оттам, където бе ударила, се разнесе мощен гръм. Във въздуха се надигна облак прах. Нито Лиандрин, нито Сурот му обърнаха внимание.
— Все още мога да се върна във Фалме с две нови дамане — каза Сурот. — Натъжава ме това, че трябва да оставя една… Айез Седай — тя отново изви устни, все едно че произнасяше проклятие — да върви свободна по земята.
Изражението на Лиандрин не се промени, но Егвийн мигновено забеляза просветналия около нея ореол.
— Внимавайте, височайша! — извика Ренна. — Тя е в готовност!
Войниците запосягаха към сабите и копията си, но Сурот само разпери длани пред себе си и изгледа Лиандрин над увенчаните си с дълги нокти пръсти.
— Нищо няма да предприемеш срещу мен, Лиандрин. Нашият господар не би го одобрил, тъй като тук аз със сигурност съм му по-необходима, отколкото ти, а ти се боиш от него много повече, отколкото се боиш да те превърнат в дамане.
Лиандрин се усмихна злобно.
— А ти, Сурот, се боиш от него повече, отколкото се боиш да те изгоря като въглен тук, на място.
— Точно така. И двамата се боим от него. Но все пак дори и нуждите на нашия господар след време ще се променят. Всички марат-дамане рано или късно ще бъдат обуздани. Може би тъкмо аз ще имам удоволствието да поставя нашийника около хубавата ти шия.
— Както кажеш, Сурот. Нуждите на нашия господар наистина ще се променят. Ще ти го припомня в деня, в който коленичиш в нозете ми.
Един висок бряст, може би на миля разстояние, изведнъж се превърна в лумнал факел.
— Това взе да става досадно. — каза Сурот. — Елбар, отзови ги.
Мъжът с клюнестия нос извади къс рог и го наду.
— Трябва да намерите тази Нинив — възкликна Лиандрин. — Елейн е без значение, но тя и това момиче тук трябва да бъдат откарани с вас на корабите ви, когато отплавате.
— Много добре знам какво е наредено, марат-дамане, въпреки че бих дала много да разбера защо.
— Толкова, колкото ти е казано, дете — усмихна се злобно Лиандрин. — Само толкова ти е позволено да знаеш. Не забравяй, че ние служим и се подчиняваме. Тези двете трябва да бъдат преместени на другия край на Аритския океан и да бъдат пазени там.
Сурот изсумтя.
— Не смятам да оставам, за да търся тази Нинив. Няма да бъда от никаква полза за нашия господар, ако Тюрак ме хване и ме предаде на Търсачите на Истината. — Лиандрин гневно отвори уста да я прекъсне, но Сурот не й позволи да промълви и дума. — Тази жена бездруго няма да остане дълго на свобода. Нито една от двете. Когато отплаваме, ще отведем със себе си от тази мизерна плюнка земя всяка жена, която може да прелива макар и най-слабо, завързана на каишка и с нашийник. Ако държиш да останеш тук и да я търсиш, твоя работа. Патрулите скоро ще се появят. Някои просто отвеждат дамане със себе си, без изобщо да се интересуват на кой господар служиш. Ако изобщо оцелееш след такъв сблъсък, каишката и нашийникът ще те научат на нов живот и не смятам, че нашият господар много ще се загрижи за една глупачка, която се е оставила да я пленят.
— Ако на някоя от нас бъде позволено да остане тук — отвърна твърдо Лиандрин, — нашият господар ще си има големи грижи с теб, Сурот. Хвани ги и двете, иначе ще платиш скъпо. — Тя закрачи към Портала, дърпайки черната кобила за юздите, и скоро той се затвори зад нея.
Войниците, които бяха тръгнали след Нинив и Елейн, се върнаха в галоп с другите две свързани жени. Не бяха успели да хванат нито Нинив, нито Елейн.
Мин понечи да се изправи, но мъжът с клюнестия нос я настъпи между плешките и я притисна към земята. Тя немощно потръпна.
— Моля да ми разрешите да говоря, височайша — едва чуто промълви той. Сурот махна небрежно с ръка и той продължи: — Този селянин ме поряза, височайша. Ако височайшата няма нужда от него… — Сурот отново му махна небрежно и той посегна към рамото си, за да изтегли меча.