— Тогава защо не го направите? — обади се Мат. Треперещото му лице бе посиняло, но гласът му беше жив.
— Защото ако използвам толкова много от Единствената сила, всяка Айез Седай на по-малко от десет мили околовръст веднага ще разбере, че някой е преливал. Няма нужда да привличаме тези Сеанчан и техните дамане. — Тя стисна сърдито устни.
Бяха понаучили малко за нашествениците в селото — то се казваше Атуан, — въпреки че повечето неща, които чуха, предизвикваха повече въпроси, отколкото да дават отговор на вече възникналите. Селяните говореха малко и притеснено се озъртаха. Всички се тресяха от страх, че Сеанчан могат да се върнат с техните чудовища и дамане. Тези жени, които вместо да бъдат Айез Седай, бяха привързани като животни на каишки, плашеха селяните дори повече от странните твари, които Сеанчан управляваха, неща, които хорицата в Атуан описваха шепнешком, като видения, излезли от кошмарите им. И нещо по-лошо, наказанията, които Сеанчан им бяха наложили преди да напуснат, все още караха селяните да усещат мраз в костите си. Бяха погребали убитите, но се бояха да почистят голямото обгорено петно насред площада. Никой не искаше да каже какво точно се е случило там, но Хюрин бе повърнал веднага щом влязоха в селото и за нищо на света не пожела да се приближи до площада.
Атуан се оказа наполовина опустяло селище. Някои от жителите му бяха побягнали към Фалме, смятайки, че там Сеанчан няма да са толкова жестоки, други бяха потеглили на изток. Повечето казваха, че все още обмисляли накъде да тръгнат. В Равнината на Алмот имало битки, така разправяха, но дори една война беше за предпочитане в сравнение с онова, което Сеанчан бяха сторили тук, и с онова, което можеха да сторят.
— Но защо Фейн е донесъл Рога тук? — промърмори Перин. — Тук има война, а и тези Сеанчан и техните чудовища… Защо точно тук?
Ингтар се извърна на седлото си. Лицето му изглеждаше също толкова измършавяло, колкото и на Мат.
— Винаги се намират хора, които търсят собствената си изгода сред бъркотията на една война. Фейн е от тях. Несъмнено той смята отново да отмъкне Рога, този път от Тъмния, и да го използва за своя изгода.
— Бащата на лъжите никога не крои прости замисли — каза Верин. — Възможно е той самият да иска Фейн да донесе Рога тук по някаква причина, известна само в Шайол Гул.
— Чудовища — изсумтя Мат. Бузите му бяха съвсем хлътнали, очите му — безизразни. Това, че гласът му звучеше като на здрав, правеше нещата още по-лоши. — Ако питате мен, просто са видели няколко тролоци или някой Чезнещ. Добре де, защо пък не? Щом Сеанчан могат да накарат Айез Седай да се сражават за тях, защо да не могат да накарат тролоци и Чезнещи? — Забеляза как го изгледа Верин и се сепна. — Добре де, такива са, нищо че са с каишки. Могат да преливат, значи са Айез Седай. — Той хвърли поглед към Ранд и се изсмя хрипливо. — Ще рече, че и ти си Айез Седай, Светлината да ни е на помощ дано.
Пред тях се появи Масема — препускаше в галоп през калта и силния дъжд.
— Милорд, напред има друго село — каза той, след като дръпна юздите и спря до Ингтар. Очите му само се плъзнаха по Ранд и се присвиха. — Празно е, милорд. Никакви селяни, никакви Сеанчан, жива душа няма. Къщите изглеждат читави, само две-три са… все едно, тях вече ги няма там, милорд.
Ингтар даде с ръка знак да препуснат.
Селото бе на върха на един хълм. Къщите бяха каменни, с плоски покриви и повечето бяха само на един етаж. Трите по-големи, от едната страна на площада, представляваха купища почернели отломки. Разбити каменни парчета и изгорели тавански греди лежаха пръснати из площада.
Ингтар спря пред единствената оцеляла голяма сграда. На поскърцващата табела над вратата бе изрисувана жена, жонглираща със звезди, но без никакво име. Верин бързо влезе вътре, а Ингтар нареди:
— Юно, претърсете навсякъде. Ако е останал някой, сигурно ще може да ни каже какво се е случило и може би още нещичко за Сеанчан. Ако намерите някаква храна, вземете я. И одеяла също. — Юно кимна и тръгна да изпълнява заповедта, а Ингтар се обърна към Хюрин: — На какво ти мирише? Фейн идвал ли е тук?
Хюрин си отърка носа и поклати глава.
— Той не, милорд, нито някой от тролоците. Но този, който е идвал тук, е оставил воня. — Той посочи руините. — Било е убийство, милорд. Там е имало хора.
— Сеанчан — изръмжа Ингтар. — Хайде да влезем. Раган, намери нещо подходящо за конете.