— Мога да го намеря, лорд Ранд — намеси се Хюрин. — Само да го надуша лекичко и веднага ще ви отведа до него. Нищо друго не може да се сравни с неговата диря.
— Трябва да направиш собствения си избор, Ранд — обади се предпазливо Верин. — Но не ми излиза от ума, че Фалме се държи от нашественици, за които все още не знаем почти нищо. Ако отидеш сам във Фалме, може да те пленят, ако не и по-лошо, и това с нищо няма да помогне. Сигурна съм, че какъвто избор да направиш, ще бъде правилният.
— Тавирен — избоботи Лоиал.
Ранд вдигна ръце отчаяно.
Юно нахлу от площада и изтърси дъжда от плаща си.
— Жива душа няма в това проклето село, милорд. Според мен са се разбягали като диви прасета. И кьораво животно не може да се намери, а изглежда, са си откарали и скапаните каруци. Половината къщи са оголени до скапания си под. Готов съм да заложа скапаната си месечна заплата, че ще можете да ги проследите по тъпите им мебели, които сигурно са разхвърляли по пътя, когато са решили, че само забавят проклетите им каруци.
— А дрехи? — попита Ингтар.
Юно изненадан примигна с едното си око.
— Само няколко дрипи, милорд. Онова, което са решили, че не си струва да го носят със себе си.
— Все ще свършат работа. Хюрин, смятам да предреша теб и още няколко души като местни хора. Искам да се пръснете на север и на юг, докато не пресечете дирята. — Влязоха още войници и всички се струпаха около Ингтар и Хюрин, за да слушат.
Ранд се подпря на перваза на камината и се взря в пламъците. Напомниха му за очите на Баал-замон.
— Нямаме много време — промълви той. — Усещам… нещо… което ме тегли към Фалме, а няма много време. — Забеляза, че Верин го наблюдава, и добави дрезгаво: — Не е това. Трябва да намеря Фейн. Няма нищо общо с… това.
Верин кимна.
— Колелото тъче така, както самото то пожелае, и всички ние сме втъкани в Шарката. Фейн е бил тук преди седмици, може би преди месеци. Няколко дни в повече едва ли ще променят това, което има да се случи.
— Аз ще поспя малко — промърмори той и вдигна дисагите си. — Едва ли са отнесли и леглата.
На горния етаж наистина намери легла, но само по няколко от тях все още имаше дюшеци, а и те бяха толкова разкъсани, че му се стори по-удобно да легне на пода. Накрая намери едно легло, чийто дюшек беше само хлътнал в средата. В стаята нямаше нищо друго освен дървен стол и маса със счупен крак.
Преоблече влажните си дрехи, легна и постави меча си до леглото. С ирония си помисли, че единствената суха вещ, с която разполага за завивка, е знамето на Дракона в дисагите.
Дъждът барабанеше по покрива, от време на време някоя светкавица осветяваше прозорците. Ранд се повъртя върху дюшека, търсейки най-удобна поза за спане и зачуден дали все пак знамето няма да му свърши работа като завивка и дали наистина трябва да тръгне за Фалме.
Завъртя се на другата страна и ето че Баал-замон застана до стола, изпънал знамето на Дракона в ръцете си. Там стаята изглеждаше по-тъмна, сякаш Баал-замон бе застанал в края на облак мазен черен пушек. Наскоро изцерени белези от изгаряне прорязваха лицето му и когато Ранд се взря в него, катраненочерните му очи за миг изчезнаха, заменени от бездънни пещери, изпълнени с пламък. Дисагите на Ранд лежаха в нозете му.
— Времето наближава, Луз Терин. Хиляди нишки вече здраво се вплетоха и скоро ти ще бъдеш завързан и ще се окажеш в клопката, и ще бъдеш отпратен в посока, която не ще промениш. Лудост. Смърт. Преди да умреш отново ли ще убиеш всичко, което обичаш?
Ранд хвърли поглед към вратата, но не направи нищо, повече освен да приседне на ръба на леглото. Каква полза да се опитва да бяга от Тъмния?
— Аз не съм Драконът, Баща на Лъжите! — отвърна той хрипливо.
Баал-замон се разсмя и пещите забушуваха.
— Чест ми правиш. И себе си унижаващ. Знам те много добре. Хиляда пъти съм те срещал. Хиляда по хиляда. Познавам мизерната ти душичка, Луз Терин. — Той отново се изсмя и Ранд вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от зноя на тази бушуваща от ярост уста.
— Какво искаш? Няма да ти служа. Няма да направя нищо от това, което искаш. По-скоро ще умра!
— Ти наистина ще умреш, червей! Малко ли пъти си умирал през Вековете, но колко ти е помогнала смъртта? Гробът е студен и самотен, ако забравим червеите. Гробът е мой. Но този път няма да има прераждане. Този път Колелото на Времето ще бъде счупено и светът ще бъде преустроен по образ и подобие на Сянката. Този път смъртта ти ще бъде вечна! Какво ще избереш? Вечната смърт? Или живота вечен — и власт!