Двете бяха облечени в дълги кожуси от овча кожа с бродирани на гърдите им яркочервени спирали. Селско облекло, но минаваше добре тук, във Фалме, където бяха надошли много хора от околните села и ферми. Нинив беше разпуснала плитката си и златният й пръстен със змията, захапала опашката си, сега беше прибран в пазвата й, до тежкия пръстен на Лан.
Джобовете на Елейн се бяха издули подозрително.
— Ти си откраднала ябълки? — изсъска Нинив и я задърпа по многолюдната улица. — Елейн, не трябва да крадем! Все още не.
— Защо? Колко пари са ни останали? А ти все обясняваш, че не си била гладна.
— Ами наистина не съм гладна — сряза я Нинив, като се помъчи да не обръща внимание на празния си стомах. Всичко тук струваше много по-скъпо, отколкото бе предполагала: местните хора се оплакваха, че откакто дошли Сеанчан, цените се вдигнали многократно. — Я ми дай една. — Ябълката, която Елейн измъкна от джоба си, беше малка и твърда, но когато Нинив я захапа, изпращя и се стопи сладко в устата й. Тя облиза сока по устните си. — Как успя да… — Тя рязко спря Елейн и я погледна строго. — Ти да не си… Да не си… — Не можа да измисли как да го каже при толкова много гъмжащи около тях хора, но Елейн я разбра.
— Съвсем малко. Само накарах една купчина пъпеши да изпопадат и когато той се захвана да ги събира…
Дори не се изчерви и не се засрами. Захапа безгрижно една от ябълките и продължи:
— Няма защо да ме гледаш така намръщено. Огледах се внимателно, за да се уверя, че наоколо няма никаква дамане. — Елейн подсмъркна. — Ако аз бях пленничка, нямаше да помагам на господарите си да намират други жени, които да поробват. Макар че ако се съди по поведението на тия фалменци, човек ще си помисли, че са приели да робуват до живот на онези, които би трябвало да са им смъртни врагове. — Тя огледа с неприкрито презрение хората, забързани около тях; възможно беше да се проследи пътя на който и да е Сеанчан, дори на най-простия войник, и то от разстояние, само по вълните от поклони сред тълпата. — Би трябвало да се съпротивляват. Да се сражават за свободата си.
— Как? Срещу… това?
Наложи им се да отстъпят встрани заедно с всички, защото към тях се приближаваше патрул. Нинив се сгъна в поклон, с ръце на бедрата, придавайки си съвършено спокоен израз; Елейн се оказа малко по-бавна и направи поклона си със сгърчени от неприязън устни.
Патрулът се състоеше от двадесет облечени в брони мъже и жени, яхнали коне. Нинив изпита облекчение. Не можеше да свикне да гледа хора на гърбовете на онези същества, които сякаш бяха покрити с бронзови люспи и приличаха на котки с отрязани опашки, и се радваше, че все пак те се срещаха рядко. До този патрул подтичваха две високи твари, приличащи на безкрили птици, с набръчкана кожа и с остри човки. Дългите им ноктести крака създаваха впечатление, че могат да тичат по-бързо и от кон.
Патрулът се отдалечи и Нинив бавно се изправи и поведе Елейн през тълпата. Все още й беше ядосана.
— Елейн — промълви тя тихо. — Ако ни хванат, заклевам ти се, че преди да ни убият или да ни мъчат, ще ги помоля коленопреклонно да ми позволят да те нашибам от глава до пети с най-бодливата пръчка, която ми попадне! Ако не можеш да се научиш да бъдеш малко по-внимателна, може би е крайно време да помислим как да те отпратим обратно в Тар Валон или у дома в Кемлин, или където и да е другаде, но не и тук.
— Но аз внимавам! Огледах се, за да се уверя, че наблизо няма дамане. А какво да кажем за теб? Забелязах те да преливаш веднъж, съвсем на открито.
— Уверих се, че никой няма да ме види — промърмори Нинив. Беше го направила заради жените, окаишени като животни. — При това беше само веднъж. И беше дреболия.
— Дреболия ли? Наложи се след това три дена да се крием в стаята си и да ядем само миризлива риба, понеже търсеха кой го е направил. И на това му викаш предпазливост?
— Трябваше да разбера дали има начин тези нашийници да се развържат. — Смяташе, че има. Трябваше да провери само още един нашийник, за да се увери в това, но не бързаше да го прави. Беше си мислила, също като Елейн, че всички дамане би трябвало да са пленнички, които изпитват неистово желание да се окажат на свобода, но тъкмо жената с нашийника беше надала вика.
— Но те би трябвало да се съпротивляват някак — изръмжа Елейн. — Държат се така, сякаш не забелязват какво става наоколо, все едно че Сеанчан изобщо не съществуват.
Нинив въздъхна. Това, че Елейн беше поне отчасти права, не й помагаше с нищо. Отначало си беше помислила, че покорството на фалменците е само привидно, но не намери никакви доказателства за каквато и да било съпротива. Отначало беше започнала да търси, надявайки се да намери някаква помощ за освобождаването на Егвийн и Мин, но всички изглеждаха изплашени при най-малкия намек, че могат да се противопоставят на нашествениците, и тя престана да разпитва, за да не привлича внимание. Всъщност и сама не можеше да си представи как тези хора биха могли да се съпротивляват. „Чудовища и Айез Седай. Как можеш да се сражаваш срещу чудовища и Айез Седай?“