Някой почука на вратата и Егвийн подскочи, преди да осъзнае, че не може да е сул-дам. Преди всичко никоя от тях не би почукала. Въпреки това остави сайдар да се оттече. И без това вече й бе прилошало.
— Мин?
— Идвам на гости — обяви Мин, след като се шмугна в стаята и затвори вратата. Веселостта й бе малко пресилена, но тя винаги правеше каквото може, за да повдигне духа на Егвийн. — Я виж, харесва ли ти? — Тя се завъртя, за да покаже тъмнозелената си вълнена рокля със сеанчанска кройка. На ръката й беше преметната тежка, подхождаща на роклята пелерина. Тъмната й коса беше стегната със зелена лентичка, въпреки че не беше достатъчно пораснала. Ножът й обаче все още си беше в ножницата на кръста й. Егвийн се беше изненадала, когато видя че Мин продължава да го носи, но Сеанчан, изглежда, се доверяваха на всички. Докато не нарушаваха правилата.
— Хубава е — промълви Егвийн предпазливо. — Но защо?
— Не съм преминала на страната на врага, ако това си мислиш. Трябваше или да избера това, или да се скрия някъде в града, но тогава няма да мога да идвам при теб. — Тя понечи да преметне крак през стола, както го правеше, докато носеше панталон, но поклати глава и седна чинно. — Всеки си има място в Шарката — имитира тя — и мястото на всеки трябва да бъде видно за другите. На онази стара вещица Мулаен явно й писна да гадае какво точно е моето място и реши, че трябва да бъда приравнена към обслужващите момичета. Предложи ми сама да си избера. Да можеше да видиш само какво носят някои от сеанчанските прислужнички, онези, дето обслужват лордовете! Сигурно е забавно, но не и преди да съм сгодена, или още по-добре — омъжена. Все едно, връщане няма. Поне засега. Мулаен изгори сетрето и панталона ми. — Гримасата й красноречиво показа какво си мисли за това. Тя вдигна едно от камъчетата на масата и го заподхвърля в шепа. — Не е чак толкова лошо — добави тя през смях, — само дето толкова отдавна не бях обличала фусти, че непрекъснато се спъвам в тях.
Егвийн също бе видяла как изгарят дрехите й, включително и красивата зелена коприна. Това дори я беше накарало да се зарадва, че не беше взела със себе си повече от дрехите, които лейди Амалиса й бе подарила, въпреки че едва ли щеше да ги види повече, както и Бялата кула. Това, в което беше облечена сега, беше същото тъмносиво облекло, което носеха всички дамане. „Дамане нямат лична собственост — бяха й обяснили. — Роклята, която една дамане носи, храната, която яде, леглото, на което спи, всичко това са дарове от нейната сул-дам. Ако сул-дам реши дамане да спи на голия под, а не на легло, или в някоя ясла в обор, това зависи само от волята на сул-дам.“ Мулаен, която отговаряше за приюта на дамане, даманарника, говореше монотонно и носово, но беше много рязка с всяка дамане, която не запомнеше всяка думичка от досадните й лекции.
— Да, връщане няма — отрони Егвийн с въздишка, отпусна се върху нара и посочи камъчетата на масата. — Ренна вчера ме изпита. Вдигах парчето желязна руда и медната руда със завързани очи, всеки път, щом ги разбъркаше. Остави ми ги, за да ми напомнят за успеха ми. Изглежда, смята, че е някаква награда, която трябва да запомня.
— Не е по-лошо от всичко останало — не и толкова лошо, колкото да те карат да предизвикваш разни неща да избухват като фойерверки — но не можа ли да я излъжеш? Да й кажеш, че не знаеш кое какво е?
— Ти все още не разбираш какво представлява това нещо. — Егвийн попипа нашийника; да го дръпне не беше по-добре, отколкото да прелива. — Когато Ренна носи гривната, тя знае какво правя със Силата и какво не правя. Понякога като че ли знае дори да не я носи; твърди, че сул-дам развивали усет. — Въздъхна пак. — На никого досега не му е хрумвало да ме изпитва на това. Земята е една от петте Сили, която е най-мощна у мъжете. Когато вдигнах едно от тези камъчета, тя ме изведе извън града и можах да й посоча съвсем точно един изоставен железен рудник. Целият беше гъсто обрасъл с дървета и нямаше никакъв отвор, през който да се погледне, но след като се бях научила, просто усетих желязната руда под земята. Не е много и не си струва да се разработва, но просто усетих, че е там. Не мога да я лъжа, Мин. Тя знаеше, че съм усетила рудника. Беше толкова възхитена, че ми обеща сладкиш за вечеря. — Усети как бузите й се изчервиха от гняв и срам. — Явно — продължи тя горчиво — сега съм твърде ценна, за да ме хабят да карам разни неща да избухват. Всяка дамане може да го прави, но само шепа от тях могат да намират руда под земята. О, Светлина, колко мразя да карам нещата да избухват, но сега ми се иска да можех само това да правя!