Бузите й почервеняха още повече. Тя наистина го мразеше — да кара дърветата да се пръскат на трески и земята да изригва; тези неща бяха предназначени за битка, за убийства и тя не искаше да участва в тази жестокост. Но въпреки това всяко нещо, което Сеанчан я караха да прави, беше поредната възможност да докосне сайдар, да усети как Силата протича през нея. Ненавиждаше нещата, които я караха да прави Ренна и другите сул-дам, но беше сигурна, че сега можеше да удържа много повече от Силата, отколкото преди да напусне Тар Валон. Със сигурност знаеше, че можа да прави неща, каквито никоя сестра в Кулата не беше си и помисляла да прави — те например никога не бяха помисляли да карат дърветата да се взривяват, за да убиват хора.
— Вероятно няма да ти се наложи да се тревожиш повече за всичко това — каза Мин и се ухили. — Намерих един кораб, Егвийн. Капитанът му е бил задържан тук от Сеанчан и се кани да отплава, със или без разрешение.
— Ако те вземе, Мин, замини с него — отвърна унило Егвийн. — Вече ти казах, че сега съм станала ценна. Ренна казва, че след няколко дни ще изпратят кораб за Сеанчан. Специално за да откарат мен.
Усмивката на Мин се стопи и двете се вгледаха една в друга. После Мин изведнъж ядно захвърли камъчето на масата и то подскочи и падна на пода.
— Трябва да има някакъв начин да те измъкна оттук. Трябва да има някакъв начин да махна това проклето нещо от шията ти!
Егвийн се облегна на стената.
— Знаеш, че Сеанчан са събрали всички жени, които могат да преливат дори трошица. Не само оттук, от Фалме, но също от рибарските села и фермерските селища навътре в сушата. Тарабонски и домански жени, пътнички по кораби, които са спирали. Сред тях има и две Айез Седай.
— Айез Седай! — възкликна Мин. По навик се огледа да не би някоя Сеанчан да е чула, че споменава това име. — Егвийн, ако тук има Айез Седай, те може да ни помогнат. Нека да говоря с тях и…
— Те не могат да помогнат дори на себе си, Мин. Говорих само с едната — казва се Рюма; нейната сул-дам не я нарича така, но това е името й; искаше да се увери, че съм го запомнила, и тя ми каза, че имало още една. Каза ми го, обляна в сълзи. Тя е Айез Седай, а плачеше, Мин! Има нашийник на врата, сменили са й името — сега се казва Пура, и не може да направи нищо повече от мен. Пленили са я, когато Фалме паднал. Плачеше, защото не може повече да се съпротивлява, защото не може повече да понесе наказанията. Плачеше, защото искаше да сложи край на живота си, но дори и това не може да направи без разрешение. О, Светлина, много добре знам какво изпитва!
Мин се помръдна притеснено и приглади роклята си с разтреперани длани.
— Егвийн, нали ти не мислиш да… Егвийн, не бива и да помисляш да посягаш на себе си. Ще те измъкна някак. Ще го направя!
— Няма да се самоубия — отвърна сухо Егвийн. — Дори и да можех. Подай ми ножа си. Хайде. Няма да се нараня. Просто ми го подай.
Мин се поколеба, после бавно измъкна ножа от ножницата на кръста си. Подаде й го внимателно, явно готова да скочи, ако Егвийн опита нещо.
Егвийн си пое дълбоко дъх и посегна към дръжката. През мускулите на ръката й премина лек гърч. Когато ръката й се приближи на една стъпка от ножа, пръстите й внезапно се вкочаниха. Стиснала очи, тя се помъчи да я придвижи още малко. Цялата й ръка се парализира, мускулите на рамото й се стегнаха на възли. Тя изстена, отпусна се назад и започна да разтрива ръката си, съсредоточена върху мисълта, че не докосва ножа. Болката бавно започна да намалява.
Мин се втренчи в нея с невярващ поглед.
— Какво стана? Не разбирам.
— На дамане не е позволено да докосват никакво оръжие. — Усещаше как мускулите й бавно се отпускат. — Дори месото при хранене ни го режат те. Не искам да се нараня, но не бих могла да го направя, дори и да исках. Никоя дамане не я оставят да скочи отвисоко — тази възможност за нас просто не съществува — нито да се хвърли в река.
— Е, това е добре. Искам да кажа… О, и аз не знам какво искам да кажа. Ако можеше да скочиш в река, щеше да можеш да избягаш.