— Мин!
Приглушеният вик я сепна. Отначало не можа да разбере кой е извикал името й. Сравнително малко хора минаваха по улицата толкова близо до приюта на дамане. С изключение на един уличен художник, който се опитваше да привлече вниманието на двама войници да купят портретите, които щял да им нарисува с пъстрите си креди, всички местни хора се мъчеха да се измъкнат колкото се може по-бързо от улицата. Покрай нея минаха две сул-дам, чиито дамане се влачеха зад тях, свели очи към земята; сеанчанките си говореха колко много марат-дамане очаквали да намерят тук преди да отплават. Очите на Мин бегло се плъзнаха по две жени в дълги овчи кожуси, които се приближаваха към нея.
— Нинив? Елейн?
— И никой друг. — Усмивката на Нинив беше напрегната. — Този цвят страшно ти отива — продължи тя. — Отдавна трябваше да облечеш рокля. Макар че аз самата се бях замислила дали да не надяна панталон, след като те видях. — Гласът й стана по-рязък, щом се приближи достатъчно, за да може да се взре в лицето на Мин. — Какво има?
— Плакала си — каза Елейн. — Случило ли се е нещо с Егвийн?
Мин се сепна и се озърна. Една сул-дам и една дамане слизаха по стъпалата, по които бе дошла тя, но свиха настрани, към конюшните. Друга жена, с мълнии по роклята, стоеше на стъпалата пред входа и разговаряше с някоя, която бе вътре. Мин хвана приятелките си под мишниците и бързо ги поведе по улицата към пристанището.
— За вас двете тук е опасно. О, Светлина, опасно е дори да сте тук, във Фал ме! Дамане са навсякъде и ако ви намерят… Знаете ли какво са дамане? О, нямате си представа колко е хубаво, че ви виждам.
— Не и наполовина толкова хубаво, колкото че ние те виждаме — отвърна Нинив. — Къде е Егвийн? В едно от тези здания ли е? Добре ли е?
Мин се поколеба за миг, после каза:
— Толкова добре, колкото може да се очаква. — Много добре разбираше какво ще стане, ако им каже какво правят с Егвийн в момента. Нинив най-вероятно щеше да се втурне като хала в къщата, за да се опита да ги спре. „О, Светлина, дано да е свършило вече. О, Светлина, дано да е превила най-после упорития си врат, преди да са и го скършили съвсем.“ — Но не знам как да я измъкна. Намерих един капитан на кораб, който ми се струва, че ще ни вземе, ако успеем да се доберем до него с нея, но нямам никаква представа как да го направим.
— Кораб — повтори замислено Нинив. — Аз смятах просто да препуснем на изток, но трябва да призная, че това ме притесняваше. Трудно ще можем да се измъкнем от Томанска глава, а и изглежда, в Равнината на Алмот се води война. За кораб не бях и помисляла. Имаме коне, но пари за кораб — едва ли. Колко иска този човек?
Мин сви рамене.
— За това чак не го попитах. Ние също нямаме пари. Мислех, че можем да отложим въпроса за плащането след като отплаваме. А после… е, не допускам, че ще се напъха отново в някое пристанище, където има Сеанчан. Където и да ни хвърли, ще е по-добре, отколкото тук. Проблемът е как да го убедим изобщо да отплава. И на него му се иска, но те патрулират и извън залива, и няма как да се разбере дали на корабите им има дамане, преди да е станало твърде късно. „Вие само една дамане ми дайте на борда — вика, — и тозчас ще отплавам“. А после започва да говори за разни течения и плитчини, и за закътани брегове. Нищо не разбирам от това, но стига само да се усмихвам и да кимам от време на време, той не спира да говори, и си мисля, че ако успея да го накарам да поговори достатъчно, сам ще се склони да отплава. — Тя потръпна и въздъхна дълбоко; очите отново я засмъдяха. — Само дето не мисля, че разполагаме с толкова време да го оставим да се изприказва. Нинив, те се канят да закарат Егвийн в Сеанчан, и то скоро.
Елейн ахна.
— Но защо?
— Защото може да намира руда — отвърна тъжно Мин. — Само няколко дни, казва, а не съм сигурна дали няколко дни ще са достатъчни този човек да се убеди сам. Но дори и да стане, как ще махнем този пръкнал се от Сянката нашийник от шията й? Как ще я измъкнем от онази къща?