Глава 49
Това, което трябваше да бъде
Ранд отвори очи и зяпна към слънчевите лъчи, процеждащи се през някакви гъсти твърди листа. Беше лавър — това вечнозелено дърво винаги му се бе струвало странно. Вятърът носеше лъх на приближаващ сняг. Той лежеше по гръб и усещаше допира на одеялата, обгърнали тялото му. Сетрето и ризата му, изглежда, ги нямаше, но нещо стягаше гърдите му, а левият хълбок го болеше. Извърна глава и видя Мин — седеше на земята до него и го гледаше. Отначало не я позна: не я беше виждал с рокля. Тя му се усмихна плахо.
— Мин! Ти ли си? Откъде се взе? Къде сме? — Паметта му се връщаше на парцаливи откъслеци. Спомняше си стари неща, но по-новите приличаха на късчета счупено огледало, въртящи се из ума му.
— От Фалме — промълви тя. — Сега сме на пет дни източно оттам и ти през целия път спа.
— Фалме. — Още спомени. Мат бе огласил Рога на Валийр. — Егвийн! Тя… Освободиха ли я? — Затаи дъх.
— Не разбирам какво означава „те“, но е свободна. Ние си я освободихме.
— Вие? Не разбирам. — „Тя е на свобода. Поне тя е…“
— Нинив, Елейн и аз.
— Нинив и Елейн? Как така? Всички ли бяхте във Фалме? — Той понечи да седне, но тя го натисна надолу и остана така, опряла длани на раменете му, с очи, приковани в лицето му. — Тя къде е?
— Отиде си. — Бузите на Мин се изчервиха. — Всички си отидоха. Егвийн и Нинив, Мат, Хюрин и Верин. Хюрин всъщност не искаше да те остави. Сега пътуват към Тар Валон. Егвийн и Нинив, за да продължат обучението си в Кулата, а Мат да се отърве от камата с помощта на Айез Седай. Отнесоха и Рога на Валийр. Още не мога да повярвам, че го видях.
— Отишли са си — промърмори той. — Не е могла да изчака поне да се събудя. — Бузите на Мин се изчервиха още повече и тя го пусна и заби поглед в скута си.
Той вдигна ръце, за да отрие лицето си, и се спря, загледан изумен в двете си длани. Сега и на лявата му ръка имаше жигосана чапла, също като тази на дясната, очертана ясно и недвусмислено. „Веднъж чапла, която пътя му ще предопредели; Дваж чапла, за да го прогласи истински.“
— Не!
— Отидоха си — каза тя. — И да казваш „не“, това нищо няма да промени.
Той поклати глава. Нещо му подсказа, че болката отстрани е нещо важно. Не помнеше как и от какво е бил ранен, но беше важно. Понечи да вдигне одеялата, за да погледне, но тя дръпна ръцете му.
— Недей, все още не е зараснала. Верин се опита да приложи Лечителството, но каза, че не действало така, както трябва. — Тя се поколеба. — Моарейн казва, че сигурно Нинив е направила нещо, иначе е нямало да оживееш, докато те отнесем при Верин, но Нинив твърди, че била твърде изплашена, за да може да запали и една свещ. Има нещо… нещо нередно с твоята рана. Ще трябва да изчакаш, докато зарасне самичка. — Изглеждаше много разтревожена.
— Моарейн е тук? — Той се изсмя горчиво. — Когато ми каза, че Верин си е заминала, си въобразих, че най-сетне съм се отървал от Айез Седай.
— Тук съм — каза Моарейн. Появи се цялата в синьо и ведра, сякаш се намираше в Бялата кула, пристъпи плавно и застана над него. Мин я изгледа навъсено и Ранд изпита странното чувство, че се кани на всяка цена да го защити от Моарейн.
— Искаше ми се да не си тук — каза той на Айез Седай. — Ако зависеше от мен, по-добре ще е да се върнеш там, където се криеше, и там да си останеш.
— Не съм се крила — отвърна спокойно Моарейн. — Правех, каквото можех тук, на Томанска глава, и във Фалме. Беше твърде малко, макар че научих много. Не успях да спася две от сестрите ни преди Сеанчан да ги подкарат на един от корабите си с Окаишените, но каквото можах, направих.
— Каквото си можала! Изпрати Верин да ме пази като пастир, но аз не съм овца, Моарейн. Каза ми, че мога да замина където си поискам, и наистина смятам да отида някъде, където теб няма да те има.
— Не аз изпратих Верин. — Моарейн се намръщи. — Тя си го е решила сама. Твърде много хора се интересуват от теб, Ранд. Фейн ли те намери, или ти него?