Амирлинския трон докосна с любопитство едно от късчетата и дъхът й секна.
— Куендияр.
— Сърцекамък — потвърди Моарейн. Начинът на изработка на куендияр бе забравен с Разрушението на света, но направеното от сърцекамък бе оцеляло след катаклизма. Дори предметите, погълнати от развилнялата се земя или потънали на дъното на морето, бяха оцелели. Трябваше да са оцелели. Никоя известна сила не можеше да разруши куендияр. Дори Единствената сила, насочена срещу сърцекамък, само го правеше още по-силен. Но ето че някаква сила беше разрушила този.
Амирлин припряно подреди късчетата. Това, което се оформи от тях, представляваше диск с размерите на човешка длан. Едната му половина бе по-черна от катранен мрак, а другата — по-бяла от сняг. Двата цвята се допираха в извита линия, неизбледнели от вековете. Древният символ на Айез Седай отпреди светът да бъде разрушен, когато мъже и жени владеели Силата заедно. Половината му сега се наричаше Пламъка на Тар Валон; другата половина — Драконовия зъб — драскаха по вратите на къщите, за да обвинят обитателите им във връзка със злото. Според преданията били направени само седем такива диска; за всеки предмет, изработен някога от сърцекамък, се донасяше в Бялата кула, а най-известни бяха тези седем диска. Сюан Санче се взираше в него ужасена, сякаш беше видяла пепелянка на възглавницата си.
— Един от печатите на затвора на Тъмния — промълви тя най-сетне. Тъкмо на тези печати се очакваше Амирлинския трон да бъде Пазител. Тайната, скрита от света, доколкото светът изобщо знаеше за това, бе, че никоя Амирлин след Тролокските войни не знаеше къде точно се намират тези печати.
— Знаем, че Тъмния се е размърдал, Сюан. Знаем, че затворът му не може да остане запечатан завинаги. Едно човешко дело никога не може да се сравнява с делата на Създателя. Знаем, че той отново е докоснал света, макар и, да сме благодарни на Светлината, все още косвено. Мраколюбците се умножават и онова, което можехме да наречем зло преди десет години, изглежда детински каприз в сравнение с това, което се случва всеки ден.
— Но ако печатите вече се рушат… може би не ни остава никакво време.
— Времето наистина е много малко. Но би могло да се окаже достатъчно. Трябва да ни стигне.
Амирлин докосна счупения печат и гласът й стана твърд, сякаш се насилваше да го изрече.
— Знаеш ли, видях момчето. На парадния площад, по време на церемонията по посрещането. Една от дарбите ми е в това, че мога да виждам тавирен. Рядка дарба напоследък, по-рядка дори от това да си тавирен. И разбира се, едва ли толкова от полза. Високо момче, симпатичен младеж. Не се различава много от всеки друг младеж, когото можеш да срещнеш във всеки град. — Тя замълча. — Моарейн, той грейна като слънцето. Рядко съм се плашила в живота си, но видът му ме накара да потръпна от страх, от глава до пети. Искаше ми се да се присвия и да завия като вълчица. Почти загубих дар слово. Агелмар помисли, че съм се ядосала за нещо на него, толкова се бях смълчала. Този младеж… той е, когото търсим от двадесет години, нали?
— Да. Той е — отвърна Моарейн.
— Сигурна ли си? Може ли той?… Може ли да… прелива Единствената сила?
Устата й се стисна при тези думи и самата Моарейн долови напрежението като студен полъх, докосващ сърцето. Но лицето й остана спокойно.
— Може. — Мъж, владеещ Единствената сила. Никоя Айез Седай не можеше да помисли за това без страх. Беше нещо, пред което целият свят тръпнеше от ужас. „И аз ще го пусна свободен по света.“ — Ранд ал-Тор ще се възправи пред света като Преродения Дракон.
Амирлин потръпна.
— Ранд ал-Тор. Не ми звучи като име, което внушава страх и може да предизвика световен пожар. — Тя отново потръпна и разтри енергично длани, но в очите й изведнъж проблесна решителност. — Ако е той, тогава наистина разполагаме с време. Но дали тук е в безопасност? С мен има две Червени сестри, а и повече не мога да отговарям за поведението на Зелените и на Жълтите. Светлината да ме погълне дано, при такова нещо не мога да гарантирам за никоя от тях. Дори Верин и Серафел биха скочили върху него като върху пепелянка в детска стая.
— Той е в безопасност, поне засега.
Амирлин я изчака да поясни. Тишината се проточи, докато не стана ясно, че Моарейн няма да добави нищо повече. Най-сетне Амирлин каза:
— Какво предлагаш да правим сега?
— Преднамерено го накарах да си въобрази, че повече не се интересувам от него, че може да отиде където си поиска и че ми е все едно. — Тя вдигна ръце, когато Амирлин отвори уста да й възрази. — Така трябваше, Сюан. Ранд ал-Тор е отраснал в Две реки, където упоритата кръв на Манедерен тече във всяка вена. А неговата собствена, сравнена с тази на Манедерен, е като скала пред глина. С него трябва да сме предпазливи, иначе ще замята мълнии във всички посоки, но не и в онази, в която желаем ние.