— Разполагам с необходимите средства да го видя обявен за Дракон независимо дали го желае, или не. А дори и да се проваля, самата Шарка ще се погрижи той да бъде провъзгласен за Дракона независимо дали го желае, или не. Не забравяй, той е тавирен, Сюан. Властта над собствената му съдба е не по-голяма от тази на фитила над пламъка на свещта.
Амирлин въздъхна.
— Рисковано е, Моарейн. Много рисковано. Но моят баща обичаше да казва: „Момиче, ако не рискуваш, никога няма да спечелиш и петак.“ Трябва да обмислим някои неща. Седни. Това няма да стане бързо. Ще поръчам да ни донесат вино и сирене.
Моарейн поклати глава.
— Вече твърде дълго стояхме затворени сами. Ако някоя наистина се е опитала да подслуша и се е натъкнала на преградите ти, ще започнат да ни подозират. Не си струва риска. Можем да се срещнем отново утре. — „А освен това, прескъпа ми приятелко, не мога да рискувам да разбереш, че крия още нещо.“
— Права си. Но още утре сутринта. Има много неща, които трябва да разбера.
— Сутринта — съгласи се Моарейн. Амирлин стана и двете отново се прегърнаха. — Сутринта ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. — Леане изгледа остро излизащата в преддверието Моарейн и тичешком нахълта в стаята на Амирлин. Моарейн се опита да си придаде измъчен вид, уж че едва е понесла оскърбителните укори на Амирлин — повечето жени, колкото и силна да беше волята им, излизаха от такива аудиенции с кръгове около очите и с подкосени колене — но подобно изражение й беше неприсъщо. По-скоро изглеждаше разгневена, отколкото друго, но и това щеше да свърши работа. Смътно си даваше сметка за присъствието на другите жени във външното помещение; стори й се, че откакто бе влязла, някои от предишните си бяха отишли, а други бяха дошли, но ги погледна съвсем бегло. Вече бе станало късно, а й предстоеше много работа преди да настъпи утрото.
Тя закрачи по-бързо и потъна в дълбините на цитаделата.
Колоната щеше да направи неотразимо впечатление под бледата нарастваща луна на тарабонската нощ с шума на дрънчащите доспехи, стига да имаше кой да я види. Цели две хиляди Чеда на Светлината, добре снаряжени, в бели туники и плащове, с излъскани до блясък ризници, с обоза им от фургони, пълни с продоволствие, с налбантите и слугите, повели за юздите резервните коне. В тази рядко населена местност се мяркаха села, но те отбягваха всякакви пътища, дори селски имоти и самотни ферми. Предстоеше им да срещнат… някой… край едно незабележимо селце близо до северната граница на Тарабон, в самия край на Равнината на Алмот.
Джефрам Борнхалд, който яздеше начело на колоната, се чудеше за какво е всичко това. Помнеше много добре разговора си с Педрон Ниал, лорд-капитан командира на Чедата на Светлината, в Амадор, но почти нищо не бе разбрал от него.
— Сами сме, Джефрам — му беше казал белокосият мъж. Гласът му беше тънък и пронизителен от преклонната възраст. — Помня когато положи клетвата… кога беше… преди почти тридесет и шест години, там някъде.
Борнхалд изпъна гръб.
— Милорд-капитан командире, разрешете да ви запитам защо бях отзован от Кемлин, при това толкова спешно? Само един тласък и Мургейз щеше да рухне. В Андор има знатни фамилии, които гледат на връзките с Тар Валон по същия начин, както и ние, и които са готови да изявят претенции за трона. Оставих да ме замества Бамон Валда, но той изглеждаше решен да преследва щерката-наследница до Тар Валон. Не бих се изненадал, ако науча, че е отвлякъл момичето и че дори е щурмувал Тар Валон. — А Дейн, синът на Борнхалд, бе пристигнал там тъкмо преди Борнхалд да бъде отзован. Дейн изгаряше от ревностно усърдие. Прекалено ревностно понякога. Достатъчно, за да се хвърли сляпо във всяко глупаво начинание на Валда.
— Валда върви в Светлината, Джефрам. Но ти си най-добрият боен командир сред Чедата. Ти ще събереш пълен легион, най-добрите мъже, които можеш да намериш, и ще ги отведеш в Тарабон, като отбягваш всякакви очи, привързани към език, който би могъл да проговори. И всеки такъв език трябва да бъде принуден да замълчи, ако очите видят.
Борнхалд се поколеба. Петдесет Чеда, дори сто, можеха да нахлуят във всяка страна, без да предизвикват въпроси, поне не открити въпроси, но цял легион…
— Война ли означава това, милорд-капитан командире? Така се говори по улиците. Дивашки слухове, разбира се, уж че армиите на Артур Ястребовото крило отново се събирали. — Старецът не проговори. — Кралят…
— Кралят не командва Чедата, лорд-капитан Борнхалд. — Гласът на лорд-капитан командира изплющя като бич. — Аз ги командвам. Нека кралят си седи в двореца и се занимава със своите неща. Тоест с нищо. Ще те срещнат край едно селце на име Алкруна, където ще получиш последните си заповеди. Очаквам твоят легион да стигне там за три дни. Тръгвай, Джефрам. Чака те работа.