За миг дъхът на Борнхалд секна.
— Значи слуховете са верни! Армиите на Артур Ястребовото крило са се върнали.
— Чужденци — отвърна натъртено Сарен. Като че ли съжаляваше, че е споменал за тях. — Чужденци и вероятно Мраколюбци, откъдето и да са дошли. Това е всичко, което знаем засега, и всичко, което е необходимо да знаете и вие. А сега преведете хората си през реката, Борнхалд. Ще ви дам нови инструкции в селото. — Той обърна коня си и се впусна в галоп натам, откъдето бе дошъл. Факлоцосците го последваха.
Борнахлд затвори очи, за да навикнат отново към тъмнината. „Използват ни като камъчета на игрална дъска.“
— Биар! — Отвори очи, когато заместникът му се озова вдървен на седлото си пред него. Блясъкът в очите на мършавия мъж бе почти като у Разпитвачите, но въпреки това той беше добър войн. — Пред нас има мост. Преведи легиона през реката и се устройте на стан. Веднага щом се освободя, ще дойда при вас.
Той дръпна юздите и подкара коня след Разпитвачите. „Камъчета на игрална дъска. Но кой ни движи по дъската? И защо?“
Следобедните сенки вече отстъпваха пред вечерните, когато Лиандрин тръгна през женските отделения. Тъмнината зад амбразурите се уплътняваше и притискаше светлината на фенерите по коридора. Късният здрач тревожеше Лиандрин, както и сумракът при зазоряване. Призори се раждаше денят, така както вечерният здрач ражда нощта, но призори умираше нощта, а по здрач — денят. Силата на Тъмния се коренеше в смъртта — той извличаше силата си от смъртта и в такива часове й се струваше, че усеща как неговата сила се раздвижва. Във всеки случай нещо се раздвижваше в полумрака. Нещо, което й се струваше, че може почти да хване, ако се обърне достатъчно бързо, нещо, което бе сигурна че ще види, ако се взре достатъчно напрегнато.
Слугини в черно-жълти униформи й се кланяха почтително, докато минаваше край тях, но тя не им отвръщаше. Очите й бяха приковани право напред и не ги виждаха.
Пред вратата, към която се беше запътила, тя спря и бързо огледа коридора в двете посоки. Единствените жени, които се мяркаха, бяха слугини; мъже, разбира се, тук нямаше. Тя бутна вратата и влезе, без да чука.
Преддверието на покоите на лейди Амалиса бе ярко осветено и пращящият огън в камината задържаше надалеч настъпващия нощен шиенарски хлад. Амалиса и дамите от обкръжението й седяха в кресла или по дебелите килими, а една млада жена стоеше права и им четеше на глас. Книгата се казваше „Танцът на ястреба и червеношийката“, от Тевен Аервин, предназначена да опише правилата за поведение на мъжете спрямо жените и обратното. Лиандрин стисна устни. Тя определено не беше я чела, но беше чувала за тази книга толкова, колкото й бе необходимо. Амалиса и дамите й посрещаха всеки абзац с весел кикот.
Четящата първа забеляза появата на Лиандрин и изненадана се извърна към нея с широко отворени очи. Останалите проследиха погледа й и смехът им внезапно секна. Всички, с изключение на Амалиса, бързо се изправиха и започнаха смутено да оправят косите и полите си.
Лейди Амалиса се изправи с изящество и се усмихна.
— Появата ти е висока чест за нас, Лиандрин. Каква приятна изненада! Не те очаквах преди утре заран. Мислех, че ще искаш да си починеш след дългото ви пъту…
Лиандрин я прекъсна рязко, обръщайки се сякаш към въздуха.
— Ще разговарям с лейди Амалиса насаме. Всички напуснете. Веднага.
Жените млъкнаха слисани, след което започнаха да се сбогуват с Амалиса. Една по една започнаха да се кланят на Лиандрин, но тя не ги и погледна. Продължаваше да се взира в празното пространство над тях, макар много добре да ги виждаше и чуваше. Как се покланяха смирено, притеснени от гнева на Айез Седай. Как свеждаха очи, несрещнали погледа й. Как ситнеха към вратата, отдръпвайки се неловко, да не би полите им да закачат нейните.
Когато вратата след последната дама се затвори, Амалиса каза:
— Лиандрин, не раз…