— Вървиш ли в Светлината, дъще? — Онази глупост, да я нарича „сестра“, тук не беше нужна. Амалиса беше с няколко години по-стара от нея, но формалностите трябваше да се спазват. Колкото и дълго да бяха забравени, дошло беше време да бъдат припомнени.
Но веднага щом думите изскочиха от устата й, Лиандрин си даде сметка, че е сгрешила. Такъв въпрос, излязъл от устните на Айез Седай, трябваше да предизвика объркване и смут, но вместо това Амалиса изправи гръб и стисна устни.
— Това е оскърбление, Лиандрин Седай. Аз съм шиенарка от благородна фамилия и в жилите ми тече войнска кръв. Всичките ми предци са се сражавали със Сянката още преди да е имало Шиенар, три хиляди години, без да претърпят поражение, без нито един ден на слабост.
Лиандрин отклони острието на атаката й, но не отстъпи. Прекоси стаята, вдигна от полицата на камината подвързания в кожа том на „Танцът на ястреба и червеношийката“ и я претегли на длан, без изобщо да я поглежда.
— В Шиенар, дъще моя, повече от всички други земи, Светлината трябва да бъде ценена и да се боите от Сянката. — И тя небрежно хвърли книгата в огъня. Пламъците я погълнаха като суха цепеница, лумнаха и облизаха камината. В същия миг всеки светилник в стаята грейна и засъска, пламъците загоряха толкова ярко, че стаята се изпълни със светлина. — Тук повече от всякъде другаде. Тук, толкова близо до проклетата Погибел, където дебне развалата. Тук, където дори онзи, който смята, че върви в Светлината, може да се окаже покварен от Сянката.
По челото на Амалиса проблеснаха капчици пот. Ръката й, вдигнала се в протест заради изгорената книга, бавно се отпусна. Лицето й остана вкочанено, но Лиандрин забеляза, че преглъща притеснено.
— Не разбирам, Лиандрин. Заради книгата ли? Но това е глупост.
В гласа й се долавяше лек трепет. „Добре.“ Стъклата кожуси на светилниците изпукаха, а пламъците заподскачаха, все по-високи и по-горещи, осветявайки помещението ярко като лятно пладне под открито небе. Амалиса стърчеше насред стаята, права като кол, със строго лице, стараейки се да не присвие очи.
— Ти си глупавата, дъще. Мен книгите не ме интересуват. Тук, в Погибелта, влизат мъже и обикалят сред нейната поквара. Сред самата Сянка, Защо смяташ, че заразата й не може да проникне в тях? Дали го желаят, или не, все едно, може да проникне. Защо смяташ дойде тук самият Амирлински трон?
— Не! — ахна отчаяно Амалиса.
— От Червената съм аз, дъще моя — продължи безмилостно Лиандрин. — Ловя всички покварени мъже.
— Не разбирам.
— Не само онези нещастници, които се опитват да докоснат Единствената сила. Всички покварени мъже. С висок и нисък ранг, всички ловя.
— Не раз… — Амалиса притеснено облиза устни и направи видимо усилие да се овладее. — Не разбирам, Лиандрин Седай. Моля ви…
— И най-вече с висок.
— Не! — Сякаш нечия невидима подкрепа изведнъж я бе изоставила, Амалиса падна на колене и отпусна глава. — Моля ви, Лиандрин Седай, кажете ми, че нямате предвид Агелмар. Не може да е той!
И в този миг на съмнение и объркване Лиандрин удари. Самата тя не се и помръдна, но замахна с Единствената сила. Амалиса простена и се сгърчи, сякаш я прониза остра игла, и капризните устни на Лиандрин се оживиха в усмивка.
Това беше личният й, особен трик от детството, когато за пръв път разбра за своята дарба. Бяха и го забранили веднага щом Повелителката на новачките го бе открила, но за Лиандрин това означаваше само поредното нещо, което трябва да крие от онези, които изпитваха завист.
Тя пристъпи и дръпна брадичката на Амалиса. Металът, който я беше вкоравил, все още беше налице, но бе станал по-ковък, по-податлив на подходящия натиск. От очите на Амалиса затекоха сълзи. Лиандрин остави пламъците на светилниците да засветят нормално — повече нямаше нужда от това. Омекоти думите си, но гласът й остана безмилостно твърд, като стомана.
— Дъще, никой не желае да види теб и Агелмар хвърлени на тълпата като Мраколюбци. Ще ти помогна, но и ти трябва да помогнеш.
— Д-да ви помогна? — Амалиса притисна с длани слепоочията си. Изглеждаше объркана. — Моля ви, Лиандрин Седай, аз не… разбирам. Всичко това е толкова… толкова…
Дарбата й не беше съвършена: Лиандрин не можеше да принуди някого да направи това, което иска от него… макар неведнъж да се бе опитвала! О, как се беше опитвала. Но можеше в достатъчна степен да разтвори душите им за аргументите си, да ги накара да пожелаят да й повярват, да пожелаят повече от всичко друго да са убедени в нейната правота.