— И ако измениш на света, ако измениш на мен, ще завидиш на онзи нещастен Мраколюбец долу в тъмницата.
Ако се съдеше по изражението на Амалиса, един провал от нейна страна не би бил предизвикан от липса на старание.
Лиандрин притвори вратата зад себе си и внезапно усети как кожата й настръхна. Затаи дъх, озърна се и огледа сумрачния коридор. Празен. Зад амбразурите бе паднала тъмна нощ. Коридорът беше съвсем пуст, но въпреки това тя усещаше, че нечии очи я гледат. Празният коридор, изпълнен със сенки между светилниците по стените, я беше изиграл. Тя потръпна притеснено и тръгна решително напред. „Фантазиите са ме обладали. Нищо повече.“
Вече беше среднощ, а оставаше толкова много работа преди да се зазори. Заповедите й бяха изрични.
Катранен мрак покриваше килиите на тъмницата по всяко време на денонощието, освен ако някой не влезеше с фенер, но Падан Фейн седеше на ръба на нара и се взираше в тъмнината с усмивка на лицето. Чуваше как другите двама затворници ръмжат насън и бълнуват в кошмари. Падан Фейн очакваше нещо, нещо, което бе чакал от дълго време. Твърде дълго. Но вече не.
Вратата към стаята на пазачите се отвори и през рамката й нахлу поток светлина, очертавайки застаналия на прага силует.
Фейн се изправи.
— Ти! Не онзи, когото очаквах. — Той се протегна небрежно. Кръвта закипя в жилите му. Стори му се, че ако поиска, може да разбие стените на тъмницата. — Изненади за всички, а? Е, хайде. Нощта вече си отива, а ще трябва и да поспя все пак.
Когато лампата се приближи до килията му, фейн вдигна глава и се ухили към нещо — нещо невидимо, но доловимо — отвъд каменния покрив на тъмницата.
— Все още не е свършила — прошепна той. — Битката никога не свършва.
Глава 6
Тъмно пророчество
Вратата на фермерската къща се разтърси от яростните удари и тежкият лост подскочи в скобите си. Пред прозореца до вратата надникна зверската муцуна ла тролок. Навсякъде имаше прозорци и други сенчести силуети зад тях. И не съвсем сенчести. „Прозорците“ — помисли си Ранд отчаяно и отстъпи от вратата, стиснал меча с две ръце. „Дори вратата да удържи, могат да нахлуят през прозорците. Защо не се опитват да влязат през прозорците?“ С оглушително металическо скърцане една от скобите се измъкна от рамката на вратата и увисна на пироните, почти измъкнати от дървото. Лостът се разтресе от поредния удар и пироните отново изскърцаха.
— Трябва да ги спрем! — извика Ранд. „Само че не можем: Не можем да ги спрем.“ Огледа се накъде да побегне, но другата врата я нямаше. Само една врата и много прозорци. — Трябва да направим нещо. Каквото и да е!
— Твърде късно е — отвърна Мат. — Не разбираш ли? — Усмивката му изглеждаше странно върху пребледнялото му лице, а дръжката на камата стърчеше от гърдите му, с рубина на върха, грейнал като пламък. В камъка имаше повече живот, отколкото в лицето му. — Твърде късно е да променим нещо.
— Аз най-после се отървах от тях — каза през смях Перин. От празните дупки на очите му като поток от сълзи се лееше кръв. Той протегна окървавените си длани пред Ранд. — Сега вече съм свободен. Свърши се.
— Това никога не свършва, ал-Тор — изкрещя Падан Фейн, който подскачаше като обезумял насред стаята. — Битката никога не свършва.
Вратата се разби на трески и Ранд залегна, за да се предпази от разхвърчалите се парчета дърво. Две Айез Седай в червени дрехи прекрачиха прага, подканяйки господаря си с ниски поклони. Маска с цвета на засъхнала кръв покриваше лицето на Баал-замон, но Ранд виждаше пламъците в очите му, лумнали зад процепите на маската. Чуваше и пращенето на пламъците в устата му.
— Между нас нищо не е свършило, ал-Тор — каза Баал-замон и двамата с Фейн заговориха като един: — За теб битката никога не ще свърши.
Със стон Ранд седна на пода и дращейки с нокти, се измъкна от съня си. Като че ли все още чуваше гласа на Фейн, толкова остър, сякаш амбулантът беше до него. „Никога няма да свърши. Битката никога няма да свърши.“
Огледа се, за да се увери, че все още е там, където го бе скрила Егвийн, завит върху дюшек в един от ъглите на стаята й. Смътната светлина на единствения светилник разсейваше мрака в стаята и младежът с изненада видя Нинив, която плетеше, седнала на люлеещия се стол от другата страна на леглото. Навън беше тъмна нощ.