Проходът, който само допреди няколко мига беше изпълнен с мъже, сега се оказа празен с изключение на тримата тролоци и него самия. Изненадан, Ранд измъкна тромаво меча от ножницата, за да приложи „Целувките на червеношийката над медената роза“. Потресен от това, че се е натъкнал на тролоци в самото сърце на Фал Дара, той изпълни маневрата толкова лошо, че си представи как Лан би се извърнал отвратен, ако го видеше. Тролокът с мечата муцуна я избегна съвсем леко и избута другите двама от пътя си.
Изведнъж покрай него срещу тролоците притичаха дузина шиенарци, облечени в празнични облекла за пира, но с мечове в ръка. Тролокът с мечата муцуна изрева и падна посечен, а двамата му другари побягнаха, преследвани от развикалите се воини. Викове и крясъци огласяха въздуха отвсякъде.
„Егвийн!“
Ранд потъна в дълбините на цитаделата. Тичаше по безлюдни проходи и коридори, натъквайки се тук-там на рухнал на пода мъртъв тролок. Или войн.
На пресечката на два коридора се озова в края на битка. Шестима мъже с прибрани на опашки коси лежаха окървавени и неподвижни, а седмият умираше в момента. Мърдраалът натисна за последно с меча си и измъкна острието му от корема на мъжа, при което воинът изкрещя, изтърва меча си и се срина. Чезнещият се движеше със змийска грациозност и това впечатление се усилваше от бляскащите катраненочерни люспи на ризницата му. Съществото се извърна и бледото му безоко лице се втренчи в Ранд. Изкривено в безкръвна усмивка, без да бърза. Нямаше за какво да бърза — срещу него бе само някакъв си младеж.
Ранд усети, че се е приковал на място, без да може да помръдне. Езикът му се залепи за небцето. „Погледът на Безокия е страх“ — така казваха по Границата. Ръцете му трепереха, докато вдигаше меча. Дори и не помисли да привлече празнотата. „О, Светлина, той току-що уби седмина воини! О, Светлина, какво ще правя. О, Светлина!“
Мърдраалът изведнъж спря и усмивката му се стопи.
— Този е мой, Ранд. — Стреснат, младежът видя до себе си Ингтар, тъмен, набит, навлякъл празнично жълто облекло и стиснал меч в двете си ръце. Тъмните очи на Ингтар не изпускаха лицето на Чезнещия. — Пробвай се с някой тролок преди да излезеш срещу тия.
— Слизах да разбера дали Егвийн е в безопасност. Тя се канеше да слезе в тъмницата да види Фейн и…
— Тогава иди да я видиш.
Ранд преглътна.
— Ще го поемем двамата, Ингтар.
— Не си готов още за това. Иди да видиш момичето си. Хайде! Или искаш тролоците да я намерят беззащитна?
За момент Ранд спря, без да знае какво да направи. Чезнещият беше вдигнал меча си срещу Ингтар. Беззвучно ръмжене изкриви устните на Ингтар, но Ранд знаеше, че не е от страх. А можеше да се окаже, че Егвийн е сама в тъмницата с Фейн, ако не и нещо по-лошо. Въпреки това той усети срам, докато тичаше надолу по стъпалата. Знаеше, че погледът на Чезнещия може да смрази всеки мъж, но пък Ингтар беше преодолял страха.
Стомахът му се беше стегнал на възел.
Коридорите под цитаделата бяха безмълвни, смътно осветени от примигващите светилници по стените. Приближавайки се до тъмницата, той забави крачка. Промъкна се колкото можеше по-безшумно, на пръсти. Скърцането на ботушите върху голия камък пронизваше съзнанието му. Вратата на тъмницата беше открехната. А трябваше да е затворена и залостена.
Зяпнал във вратата, той се опита да преглътне и не можа. Отвори уста да извика и бързо я затвори. Ако Егвийн беше вътре и беше застрашена, викът му само щеше да предупреди онзи или онова, което я застрашаваше. Успя да си поеме дълбоко дъх и се окопити.
С рязко движение разтвори широко вратата и се хвърли напред в тъмницата, преметна се през рамо по застлания със слама под, изправи се и се завъртя бързо в кръг, за да огледа помещението, взирайки се отчаяно да зърне евентуалния си нападател или Егвийн. Нямаше никого.
Очите му се спряха на масата и той застина. Дори мисълта му замръзна. От двете страни на все още горящия светилник бяха сложени две глави, всяка в локва кръв. Очите им се взираха в него, разширени от ужас, а устите им бяха зейнали в последния си беззвучен вик. Ранд се задави и се препъна на две; стомахът му се надигна, отново и отново, и той забълва върху сламата. Най-сетне успя да се изправи и отри устните си с ръкав.
Бавно започна да различава останалото в помещението — онова, което не бе забелязал, докато се оглеждаше за нападател. По сламата се въргаляха окървавени късове плът, в които не можеше да се разпознае нищо човешко. Някои от късовете изглеждаха сдъвкани. „Значи това ги е сполетяло.“ Изненада се от спокойствието, с което понесе тази мисъл, сякаш почти се бе домогнал до празнотата, без да я търси. Беше от шока и той го осъзна смътно.