— Достатъчно, сестро — прекъсна я Моарейн. Тя се отдръпна от Верния извор и усети, че Амирлин направи същото. Винаги изпитваше загуба, когато усещаше как Силата се оттича, като кръвта и живота, изтичащ от разтворена рана. Частица от душата й искаше да я задържи, но аа разлика от мнозина сестри, тя се бе научила на самодисциплина, за да не привиква прекалено към това усещане. — Седни, Верин, и ни разкажи какво знаеш и как си го разбрала. Нищо не пропускай.
След като Верин взе един от столовете, поглеждайки към Амирлин за разрешение да седне в нейно присъствие, Моарейн я загледа с тъга.
— Не е възможно — започна Верин — някоя, която не е проучвала задълбочено древните писания, да забележи нещо повече освен това, че двете се държахте малко странно. Простете ми, майко. Преди близо двадесет години, когато Тар Валон бе обсаден, направих първото си заключение, и това беше само…
„Светлината да ми помогне дано, Верин, колко те обичах заради онези сладки, и за гръдта ти, на която можех да си поплача. Но ще направя това, което трябва. Ще го направя. Трябва.“
Перин надникна иззад ъгъла на коридора към гърба на отдалечаващата се Айез Седай. Миришеше на лавандулов сапун, въпреки че повечето хора нямаше да го подушат дори и отблизо. След като жената се скри от погдеда му, той притича към вратата на лазарета. Вече се бе опитал веднъж да види Мат и същата тази Айез Седай — Леане, така я беше назовал някой — за малко щеше да му счупи главата, без изобщо да се интересува кой е. Близостта на Айез Седай много го притесняваше, особено когато започнеха да се взират в очите му.
Спря пред вратата и се вслуша — не се чуваха никакви стъпки нито по коридора, нито отвътре — и той влезе.
Лазаретът представляваше дълго помещение с бели стени и засводени изходи към терасите в двата му края. Мат лежеше в един от тесните кревати, подредени край стените. След последната нощ Перин очакваше да завари повечето легла пълни с мъже, но след миг си даде сметка, че цитаделата е пълна с Айез Седай. Единственото, което Айез Седай не можеха да изцерят с помощта на Лечителството, беше самата смърт. Но според него въпреки това стаята миришеше на болест.
Като си помисли за това, Перин направи кисела гримаса. Мат лежеше спокойно, със склопени очи и отпуснати върху одеялото ръце. Изглеждаше изтощен. Не толкова болен, по-скоро сякаш беше работил три денонощия на нивата и едва сега бе легнал да отдъхне. Но миришеше някак… лошо. Перин не можеше да намери друга подходяща дума. Просто лошо.
Той приседна внимателно на леглото до Мат. Винаги вършеше нещата внимателно. Беше по-едър от мнозина хора и се налагаше да внимава, за да не нарани някого, без да иска, или да счупи нещо. Обичаше също така да обмисля добре нещата и понякога — да ги обсъди с някой друг. „След като Ранд си е въобразил, че е лорд, с него не мога да поговоря, а Мат със сигурност няма да ми каже много.“
Предната нощ се беше усамотил в една от градините, за да обмисли нещата. Споменът за това все още го караше да се срамува. Ако не беше излязъл, щеше да се окаже в стаята си и да отиде с Егвийн и Мат, и може би щеше да успее да ги предпази. Знаеше, че по-вероятно бе сега да лежи в едно от тези легла, като Мат, или да е мъртъв, но това не намаляваше срама му. Тъй или иначе, той бе отишъл в градината и това, което сега го тревожеше, нямаше нищо общо с тролокското нападение.
Слугините го бяха намерили седнал самотен в мрака и сред тях се оказа една от придворните дами на лейди Амалиса, лейди Тимора. Щом го видя, Тимора нареди на една от жените:
— Намери Лиандрин Седай! Бързо!
Стояха около него и го наблюдаваха така, сякаш очакваха да изчезне яко дим, като някой веселчун. Това се случи малко преди първия камбанен звън за тревога, след което всички се разтичаха.
— Лиандрин — промърмори сега той. — Червена Аджа. Единственото, с което се занимават, е да хващат мъже, които могат да преливат. Нали не смяташ, че тя вярва, че съм един от тях? — Мат, разбира се, не му отговори нищо. Перин печално потри нос. — Гледай сега, започнах сам да си говоря. Сякаш всичко друго не ми стига. Клепките на Мат помръднаха.
— Кой?… Перин? Какво стана? — Очите му не се разтвориха напълно и гласът му прозвуча унесено, като че ли все още спеше.