— Ти не помниш ли, Мат?
— Да помня? — Мат сънено вдигна ръка към лицето си и отново я отпусна с въздишка. Очите му отново се затвориха. — Помня Егвийн. Помоли ме… да слезем долу… да видим Фейн. — Той се засмя, но усмивката му се изроди в прозявка. — Помоли ме, глупости. Просто ми каза… Не знам какво стана след… — Той млясна и отново се унесе в спокоен сън.
Перин скочи, защото слухът му долови приближаващи се стъпки, но нямаше къде да се скрие. Продължаваше да стърчи край леглото на Мат, когато вратата се отвори и влезе Леане. Тя спря, стиснала юмруци на бедрата си, и бавно го огледа от глава до пети. Беше висока почти колкото него.
— Я виж ти — промълви жената тихо, но рязко. — Какво хубаво момченце. Чак съжалявам, че не съм Зелена. Почти. Но ако си обезпокоил пациента ми… какво пък, справяла съм се с братята си, които бяха почти толкова едри, колкото теб, преди да отида в Кулата, така че не си въобразявай, че тези рамене ще ти помогнат.
Перин се окашля. В много случаи не разбираше какво имат предвид жените. „Не съм като Ранд. Виж, той знае как да се оправя с момичетата.“ Усети, че се е навъсил, и се постара да проясни лицето си. Не му се щеше да мисли сега за Ранд, но най-малко му се искаше да ядоса някоя Айез Седай, особено тази, която вече нетърпеливо потропваше с крак.
— Аз… не съм го обезпокоил. Все още спи. Не виждате ли?
— Че виждам, виждам. Дотук добре. И все пак какво правиш ти тук? Помня, че веднъж те изгоних. Не си въобразявай, че съм забравила.
— Исках само да разбера как е.
Тя се поколеба.
— Спи, как да е? Само след няколко часа ще стане от леглото и ще ти се стори, че нищо лошо не му се е случвало…
При тази пауза космите по врата му настръхнаха. Лъжеше го по някакъв начин. Айез Седай никога не лъжеха, но също така не винаги казваха истината. Не беше сигурен какво точно става около него — Лиандрин го търсеше, Леане го лъжеше — но си помисли, че е крайно време да се махне от Айез Седай. Явно не можеше да направи нищо повече за Мат.
— Благодаря — промълви той. — Тогава май е по-добре да го оставя да поспи. Извинете ме.
Опита се да се промуши покрай нея към вратата, но ръцете й изведнъж се стрелнаха, стиснаха лицето му и го наведоха, за да може да надникне в очите му. Нещо сякаш премина през него, някаква топла вълна, започваща от темето и стигаща до стъпалата му, а после — нагоре. Той с усилие издърпа главата си от дланите й.
— Здрав си като див звяр — каза тя и облиза устни. — Но ако си се родил с тези очи, то аз съм Бял плащ.
— Очите ми винаги са били такива — изръмжа той. Почувства се леко смутен, че си позволява да говори с такъв тон на една Айез Седай, но изненадата му бе не по-малка от нейната, когато я прихвана внимателно под мишниците и я вдигна, след което я измести от пътя си и я остави отново да стъпи на пода. — Моля за извинение — повтори той и едва се сдържа да не затича по коридора.
„Очите ми. Прокълнатите ми от Светлината очи!“ Утринните лъчи на слънцето докоснаха очите му и те грейнаха като излъскано злато.
Ранд се извиваше на леглото си, мъчейки се да се намести по-удобно върху тънкия дюшек. Слънчевите лъчи струяха през амбразурите и шареха по каменните стени. През остатъка от нощта не бе успял да заспи и разбираше, че повече няма да може. Късото кожено яке лежеше захвърлено на пода между леглото му и стената, но с изключение на него младежът бе напълно облечен, не беше свалил дори новите си ботуши. Мечът му бе опрян на леглото, а лъкът и колчанът лежаха в ъгъла върху стегнатите на вързоп наметала.
Не можеше да се отърве от чувството, че трябва да се възползва от възможността, която Моарейн му беше предоставила, и да напусне незабавно. Това го беше измъчвало през цялата нощ. На три пъти беше ставал, готов да тръгне. Два пъти дори отвори вратата. Коридорите се бяха оказали пусти с изключение на няколкото слуги, които почистваха. Пътят му беше чист. Но първо трябваше да разбере.
В стаята влезе Перин и Ранд се надигна в леглото.
— Как е Егвийн? А Мат?
— Тя спи, поне така ми казаха. Не ме пуснаха в женските отделения да я видя. А Мат… — Изведнъж Перин се навъси и сведе очи към пода. — Ако толкова те интересува, защо не отидеш сам да го видиш? Мислех, че ние повече не те интересуваме. Нали така каза. — Той отвори своето крило на гардероба и започна да рови за чиста риза.
— Ходих в лазарета, Перин. Там имаше една Айез Седай, онази високата, която винаги е с Амирлинския трон. Каза ми, че Мат спи, затова да си вървя по пътя и да съм отидел при него по-късно. Говореше като майстор Тейн, когато нарежда на ратаите си в мелницата. Знаеш как говори майстор Тейн, не просто ти говори, а сякаш ти удря плесници: направи еди-какво си, и то веднага.