Макар и неохотно, Ранд издърпа презглава грубата вълнена ратайска риза, която носеше.
— Чувствам се като пълен глупак — промърмори той. — Копринена риза! Никога не съм носил копринена риза! И никога не съм обличал такова луксозно сетре, дори по празник. — „О, Светлина, ако Перин ме види в това… Да ме изгори дано, след всички онези глупави приказки, че съм бил лорд, ако ме види в това, изобщо няма да иска да ме чуе повече.“
— Не можеш да се явиш пред Амирлинския трон облечен като ратай, току-що излязъл от конюшнята, овчарю. Я чакай да погледна ботушите. Ще свършат работа. Е, хайде, обличай се по-бързо. Не можеш да караш Амирлин да чака. Слагай си меча.
— Меча ли? — Копринената риза, надяната на главата на Ранд, заглуши вика му. Той я дръпна надолу. — В женските отделения? Лан, ако се явя пред Амирлинския трон — Амирлинския трон! — с меч, тя ще…
— Нищо няма да направи — сряза го Лан. — Ако Амирлин се бои от теб — а те съветвам да мислиш, че не се бои, защото не знам да съществува нещо, от което тази жена би могла да се уплаши — то няма да е заради меча ти. А сега запомни: ще коленичиш, когато се явиш пред нея. Забележи, само с едно коляно — добави той рязко. — Не си някой търговец, хванат да лъже в мерките. Май няма да е лошо да потренираш.
— Знам как се прави, струва, ми се. Видях как кралските гвардейци коленичиха пред кралица Мургейз.
На устните на Стражника се прокрадна бегла усмивка.
— Да, направи го точно като тях. Това ще ги накара да се замислят.
Ранд се намръщи.
— Защо ми казваш всичко това, Лан? Ти си Стражник. Държиш се така, сякаш си на моя страна.
— Аз съм на твоя страна, овчарю. Малко. Достатъчно, за да ти помогна малко. — Лицето на Стражника беше като от камък и съчувствените му думи звучаха някак странно. — Колкото можах, обучих те, и няма да те оставя да се унизяваш и да хленчиш. Колелото ни втъкава всички в Шарката така, както то пожелае. Ти разполагаш с много по-малко свобода от повечето хора, но с помощта на Светлината все пак можеш да посрещнеш нещата, изправен на нозете си. Не забравяй коя е Амирлинския трон, овчарю, и й отдай полагащата й се чест, но прави това, което ти казвам, и я гледай право в очите. Е, не ме зяпай така. Облечи я най-после тази риза.
Ранд си затвори устата и загащи ризата си. „Да не забравям коя е? Да ме изгори дано, какво ли не бих дал да можех да забравя коя е!“
Лан го заля с порой от указания, докато Ранд си навличаше червеното сетре и притягаше колана с меча. Какво да говори и на кого и какво да не казва. Как да стъпва дори. Не беше сигурен, че ще запомни всичко — повечето неща му се струваха странни и сигурно щеше да ги забрави — при това беше сигурен, че точно това, което забрави, ще се окаже тъкмо онова, което да ядоса Айез Седай. „Ако вече не са се ядосали. Ако Моарейн е казала на Амирлинския трон, на кого ли другиго е казала?“
— Лан, не мога ли просто да си тръгна, както се канех? Докато тя разбере, че няма да се явя при нея, вече ще съм на цяла левга оттук и ще препускам в галоп.
— А преди да си изминал втората, тя ще пусне след теб преследвачи. Каквото Амирлин поиска, овчарю, го получава. — Той намести колана на меча на Ранд така, че тежката му тока да се окаже по средата. — Това, което правя, е най-доброто за теб. Повярвай ми.
— Но защо е нужно всичко това? Какво означава то? Защо трябва да си сложа ръката върху сърцето, ако Амирлинския трон се изправи? Защо трябва да отказвам всичко друго освен вода — не че искам да ям с нея, — а после да изплюя част от нея на пода и да кажа: „Земята е жадна“? И след като ме попита на колко съм години, защо трябва да й казвам годините, откакто съм получил меча? Не разбирам и половината от това, което ми каза.
— Само три капки, овчарю, не я изплювай. Ще пръснеш само три капки. Можеш да го разбереш и по-късно, засега е достатъчно да го запомниш. Мисли за тези неща като за спазване на обичай. Амирлин ще постъпи с теб така, както трябва да постъпи. Да вярваш, че можеш да го избегнеш, е все едно да вярваш, че можеш да полетиш до Луната като Лен. Не можеш да се отървеш от нея, но може би ще успееш да задържиш своето за известно време или поне да съхраниш гордостта си. Светлината да ме изгори дано, сигурно само си губя времето, но нищо повече не мога да направя за теб. Стой мирно. — Стражникът измъкна от джоба си дълга изплетена златна връв с пискюли на краищата и я завърза в сложен възел високо на лявата ръка на Ранд. На възела закачи емайлиран в червено знак, орел с разперени криле. — Отдавна се канех да ти го дам, и ето че сега дойде подходящ момент. Това ще ги накара добре да се замислят. — Сега в гласа му не се долавяше никакво съмнение. Стражникът се усмихваше.