Ранд разтревожено погледна знака. Калдазар. Червеният орел на Манедерен.
— Трън в петата на Тъмния. Шип в дланта му. — Той погледна Стражника. — Манедерен отдавна е мъртва и забравена, Лан. Сега тя е само име в една книга. Сега има само Две реки. В каквото и да съм се превърнал, аз съм само един овчар и фермер. Това е всичко.
— Е, несломимият меч най-накрая се е скършил, овчарю, но се е сражавал със Сянката до последния миг. Над всички други правила съществува само едно правило за истинския мъж. Каквото и да ти се случи, посрещни го изправен. Сега готов ли си? Амирлинския трон чака.
Със стомах, свит на ледено кълбо, Ранд последва Стражника по коридора.
Глава 8
Прероденият Дракон
Отначало Ранд крачеше сковано и нервно до Стражника. „Посрещни го изправен.“ На Лан му беше лесно да го каже. Не бяха привикали него пред Амирлинския трон. Той нямаше повод да се чуди дали ще го опитомят преди да свърши този ден, или дори по-скоро. Ранд имаше чувството, че нещо е заседнало в гърлото му. Не можеше да преглътне, а изпитваше страшна нужда да го направи.
Коридорите гъмжаха от хора: слуги, забързали се за сутрешното си шетане, воини, препасали мачовете си. Сред възрастните се мяркаха малки момчета с учебни мечове, които подражаваха на походката на бащите си. Вече нямаше и следа от снощната битка, но над децата се носеше усещането за тревожна бдителност, а мъжете приличаха на котараци, дебнещи плъхове.
Ингтар изгледа Ранд и Лан с любопитство, почти с тревога, но не каза нищо, когато двамата минаха покрай него. Кайджин, висок, слаб и изпит, вдигна стиснатите си юмруци над главата си и извика:
— Тай-шар Малкиер! Тай-шар Манедерен! — „Истинската кръв на Малкиер. Истинската кръв на Манедерен.“
Ранд подскочи. „О, Светлина, защо ли вика това? Не ставай глупак — каза си той наум. — Тук всички знаят за Манедерен. Знаят всички древни сказания, в които става дума за битки. Да ме изгори дано, трябва да се успокоя най-сетне.“
Лан вдигна юмруци в отговор.
— Тай-шар Шиенар!
Ако побегнеше, дали щеше да може да се скрие сред тълпата и да се добере до коня си? „Ако тя изпрати преследвачи след мен…“ С всяка следваща крачка ставаше все по-напрегнат.
Когато наближиха женските отделения, Лан изведнъж го сряза:
— Котка, пресичаща площада!
Стреснат, Ранд инстинктивно възприе стойката, на която го бяха научили — с изпънат гръб, но напълно отпуснати мускули, сякаш бе увиснал на жица от темето надолу. Походката беше небрежно отпусната, почти арогантна. Отпусната външно; отвътре съвсем не се чувстваше отпуснат. Нямаше време да се чуди какво прави. Завиха по последния коридор в крак един с друг.
Когато приближиха до входа на женските отделения, жените там ги изгледаха спокойно. Някои седяха зад наклонени маси, преглеждаха дебели книги и от време на време вписваха нещо в тях. Други плетяха или бродираха на гергеф. Дами в копринени рокли, както и слугини в ливреи. Засводените порти стояха широко отворени, непазени от никого. Нямаше нужда от пазачи. Никой шиенарец нямаше да влезе без покана, но всеки шиенарец беше готов да защити тази порта, ако се наложеше, и трябваше да се случи нещо ужасно, за да се наложи такава защита.
Стомахът на Раяд се обърна и киселината стигна до гърлото му. „Само ще погледнат мечовете ни и ще ни върнат. Какво пък, нали тъкмо това искам? Ако ни върнат, може би все пак ще успея да избягам. Стига да не насъскат стражите срещу нас.“ Той се хвана здраво за стойката, предложена му от Лан, като за понесъл се клон сред бурно течение. Това беше единственият начин да се принуди да не подвие опашка и да не побегне.