Една от дамите на лейди Амалиса, Нисура, остави настрана бродерията си и се изправи, когато двамата се появиха на входа. Очите й пробягаха по мечовете им и тя стисна устни, но не каза нищо. Всички жени спряха заниманията си и ги загледаха, мълчаливи и напрегнати.
— Чест и почит на двама ви — каза Нисура и леко им кимна. Хвърли толкова бърз поглед към Ранд, че той не беше сигурен дали наистина го е забелязал. Това му напомни за думите на Перин. — Амирлинския трон ви очаква. — Тя направи знак и други две жени — не слугини: двамата бяха почетни гости — се приближиха да ги придружат. Жените им сториха поклон, с един косъм по-ниско от Нисура, и им посочиха пътя през сводестата порта. Вярно, изгледаха Ранд накриво, но повече не му обърнаха внимание.
„Всички ни ли търсят, или само мен? И защо всички?“ Вътре те се оказаха точно това, което Ранд очакваше — двама мъже в женските отделения, където мъжете бяха рядкост — и мечовете им предизвикаха не една повдигната вежда. След двамата мъже оставаха групички шепнещи жени — но си шепнеха твърде тихо, за да може Ранд да разбере какво обсъждат. Лан крачеше напред, като че ли изобщо не ги забелязваше.
А после се озоваха пред вратата на покоите на Амирлинския трон, където ги чакаха цели три Айез Седай. Високата Айез Седай, Леане, с нейния жезъл със златния пламък. Ранд не познаваше другите две, от Бялата и от Жълтата Аджа, ако се съдеше по ресните на шаловете им. Но помнеше лицата им, когато го гледаха изумени как тича размахал голия меч по същите тези коридори. Гладки лица с всезнаещи очи. Те го изгледаха с вдигнати вежди и стиснати устни. Жените, които бяха довели Лан и него, се поклониха ниско и предадоха мъжете на Айез Седай.
Леане изгледа Ранд от глава до пети. Но въпреки леката усмивка на лицето й, гласът й беше режещ.
— Какво си довел на Амирлинския трон днес, Лан Гаидин? Лъвче младо? Внимавай някоя от Зелените да не го зърне, че ще го обвърже преди и дъх да си е поел. Зелените обичат да си ги обвързват, докато са млади.
Ранд се зачуди дали наистина е възможно човек да се изпоти под кожата си. Искаше му се да погледне Лан, но си спомни тази част от указанията на Стражника.
— Аз съм Ранд ал-Тор, син на Трам ал-Тор, от Две реки, която някога е била Манедерен. Повикан съм от Амирлинския трон, Леане Седай, и идвам. Тук съм и съм готов. — Изненада се от това, че гласът му изобщо не трепна.
Леане примигна, усмивката й се стопи и тя придоби замислен вид.
— И това според теб е овчар, Лан Гаидин? Тази заран не беше толкова уверен в себе си.
— Той е мъж, Леане Седай — отвърна твърдо Лан. — Ни повече, ни по-малко. Ние сме такива, каквито сме.
Айез Седай поклати глава.
— Светът от ден на ден става все по-странен. Нищо чудно ковачът да понесе корона и да заговори на Високия напев. Изчакайте тук. — Тя изчезна в покоите, за да съобщи за пристигането на мъжете.
Забави се само няколко мига, но Ранд се почувства притеснен от погледите на другите две Айез Седай. Опита се да отвърне с равнодушие, като Лан, при което те сведоха глави една към друга и си зашепнаха нещо. „Какво си казват? Какво ли знаят? О, Светлина, дали сега ще ме опитомят? Това ли имаше предвид Лан, като ми каза да посрещна изправен онова, което идва?“
Леане се върна и даде знак на Ранд да влезе. Когато Лан понечи да го последва, тя протегна жезъла си пред гърдите му и го спря.
— Ти не, Лан Гаидин. Моарейн Седай има задача за теб. Лъвчето ти ще е в безопасност и само.
Вратата се залюля и се затвори зад Ранд, но не и преди да чуе гласа на Лан, гневен и рязък, макар и тих, предназначен само за неговия слух: „Тай-шар Манедерен!“
Моарейн седеше в единия край на стаята, а в другия беше една от Кафявите Айез Седай, които бе видял в тъмницата, но очите му всъщност се приковаха в жената, седнала на висок стол зад една широка маса. Завесите закриваха отчасти амбразурите на външната стена зад нея, но през процепите струеше достатъчно дневна светлина, за да направи лицето й трудно различимо. Въпреки това той я позна. Амирлинския трон.
Младежът бързо се сниши на едно коляно, опрял лявата си ръка на дръжката на меча, а дясната върху шарения килим, и се поклони.
— Призовахте ме, майко, и аз дойдох. Тук съм и съм готов. — Вдигна глава тъкмо навреме, за да забележи, че е повдигнала изненадана вежди.
— Нима, момче? — В гласа й прозвуча лека насмешка. И още нещо, което не можеше да определи. Но изразът на лицето й определено не беше весел. — Изправи се, момче, и дай да те погледна.