— Къде си научил тези имена? — настоя Амирлин. — Кой ти каза, че Тар Валон е дърпал нишките на който и да е Лъжедракон?
— Един приятел, майко — отвърна той. — Веселчун. Казваше се Том Мерилин. Сега е мъртъв. — Моарейн ахна изненадано и той я погледна. Тя твърдеше, че Том не е загинал, но не беше му предоставила никакво доказателство, а той не виждаше как един човек би могъл да оцелее, след като се е счепкал в ръкопашен бой с Чезнещ. Самата мисъл за това бе твърде необичайна и се отвя от съзнанието му. Сега в него останаха само празнотата и самотата.
— Ти не си Лъжедракон — отвърна му твърдо Амирлин. — Ти си истинският Прероден Дракон.
— Аз съм само един овчар от Две реки, майко.
— Дъще, разкажи му цялата история. Истинската история, момче. Слушай добре.
Моарейн заговоря. Очите на Ранд се приковаха в лицето на Амирлин, но той слушаше.
— Преди близо двадесет години айилците прекосиха Гръбнака на света, Драконовата стена, за пръв път, откакто свят светува. Причиниха големи опустошения до пътя си към Кайриен, унищожиха всяка армия, изпратена срещу тях, и опожариха самия град Кайриен, и с бой си проправиха път до Тар Валон. Беше зима и валеше сняг, но нито студ, нито жега могат да спрат айилците. Последната битка, тази, която наистина имаше значение, се водеше извън Блестящите стени, в сянката на Драконова планина. След три дни и три нощи непрекъснати сражения айилците бяха принудени да се оттеглят, но те вече бяха постигнали това, заради което бяха дошли, тоест — да убият краля на Кайриен Ламан заради неговия грях спрямо Дървото. Оттук започва моята история. И твоята собст вена.
„Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп. По целия си път до Блестящите стени.“ Ранд очакваше споменът да заглъхне, но чуваше гласа на Трам. Трам, болен и бълнуващ, сипещ тайните на своето минало. Този глас се блъскаше в купола на празнотата, мъчеше се да го пробие.
— Тогава аз бях една от Посветените — продължи Моарейн. — Както и нашата Майка, Амирлинския трон. Скоро двете щяхме да бъдем издигнати в сестринство и тази нощ бяхме придружителки на тогавашната Амирлин. Нейната Пазителка на Хрониките, Гитара Морозо, също беше там. Всяка друга призната сестра в Тар Валон беше навън да Лечителства всички ранени, които можеше да намери, дори и Червените. Беше призори. Огънят в камината не можеше да спре студа. Снегът най-сетне беше спрял и в покоите на Амирлин в Бялата кула можехме да помиришем пушека на околните села, опожарени по време на сражението.
„Битките вече са разгорещени, дори сред снега. Трябваше да се измъкна от зловонието на смъртта.“ Влудяващото бълнуване на Трам дращеше с нокти към празния покой, възцарил се в съзнанието на Ранд. Празнотата потрепна и се сви, закрепи се отново и отново поддаде. Очите на Амирлин проникнаха дълбоко в него. Той отново усети, че на лицето му избива пот.
— Всичко това беше само трескаво бълнуване — отрони младежът. — Той беше болен. — После извиси глас. — Аз съм Ранд ал-Тор. Овчар съм. Баща ми е Трам ал-Тор, а майка ми беше…
Моарейн беше замлъкнала заради него, но сега невъзмутимият й глас го прекъсна, тих и безмилостен.
— Каретонският цикъл, Пророчествата за Дракона, твърдят, че Драконът ще се прероди на склоновете на Драконова планина, където е загинал по време на Разрушението на света. Гитара Седай понякога бе спохождана от Прорицателството. Утринният светлик през прозорците се усилваше, когато й подадох чашата с чай. Амирлинския трон ме запита какви са вестите от бойното поле, а Гитара Седай се изправи от стола си с вкочанени ръце и крака, разтреперана, и лицето й изглеждаше така, сякаш се взираше в Гърнето на Черната орис в Шайол Гул, и извика: „Той отново се роди! Усещам го! Драконът боема първият си дъх на склона на Драконова планина! Той иде! Той иде! Светлината да ни е на помощ! Светлината дано помогне на света! Лежи той сред снега и плачът му е като гръмотевица! Изгаря той като слънцето!“ И падна мъртва в ръцете ми.
„Планински склон. Чух бебешки плач. Родила е тук сама, преди да издъхне. Дете, посиняло от студ.“ Ранд напразно се опита да изтласка от ума си гласа на Трам. Празнотата се свиваше, все по-малка.
— Треска — изпъшка той. „Не можех да оставя детето.“ — Роден съм в Две реки. — „Винаги съм знаел, че искаш деца, Кари.“ — Измести очи от пронизващия поглед на Амирлин. Разбираше, че не това е начинът, но очите й заплашваха да го съсипят. „Да, момиче. Ранд е хубаво име.“ — Аз… съм… Ранд… ал-Тор! — Краката му се разтрепераха.