Той изгледа и трите поред. „Вашите пророчества не са част от мен.“ И трите отвърнаха на погледа му така спокойно, че му беше трудно да повярва на твърденията им, че в него се е преродил най-омразният и страховит мъж в историята на света. Беше преминал през дълбините на страха и бе излязъл в другия край, където цареше хлад. Единствено гневът вътре в него го предпазваше от този хлад. Можеха да го опитомят или да го изгорят като суха главня, но това повече не то интересуваше.
Припомни си отново част от напътствията на Лан. С лявата ръка върху дръжката, той изви меча зад гърба си, докосна с десницата си ножницата и се поклони.
— С ваше позволение, майко, мога ли да напусна това място?
— Давам ти позволение да си тръгнеш, синко.
Ранд се изправи и остана неподвижен още един миг.
— Няма да бъда използван — заяви им той. Последва дълга тишина, в която той се обърна и напусна.
Тишината най-сетне се наруши от дългата въздишка на Амирлин.
— Още не мога да се съвзема от това, което току-що направихме — отрони тя. — Знам, че беше необходимо, но… Смятате ли, че подейства, дъщери мои?
Моарейн съвсем незабележимо поклати глава.
— Не знам. Но беше необходимо. И е.
— Необходимо е — съгласи се Верин. Тя докосна с пръсти челото си и се взря във влагата по тях. — Наистина е силен. И точно толкова упорит, колкото каза ти, Моарейн. Много по-силен, отколкото очаквах. Може би в края на краищата трябва да го опитомим преди да… — Очите й се разшириха. — Но всъщност не можем, нали така? Пророчествата. Светлината дано ни прости за това, което пускаме да ходи на свобода по света.
— Пророчествата — повтори Моарейн и кимна. — След това ще направим това, което сме длъжни. Както постъпихме и сега.
— Което сме длъжни — каза Амирлин. — Да. Но когато той се научи да прелива, Светлината дано да ни е на помощ.
Тишината се възцари отново.
Идеше буря. Нинив го усещаше. Голяма буря, по-силна от всичко, което беше виждала досега. Тя можеше да се вслушва във вятъра и да чува какво ще бъде времето. Всички Премъдри твърдяха, че са способни да го правят, макар много от тях да не можеха. Нинив се чувстваше много по-добре с тази своя дарба преди да научи, че е проява на Силата. Всяка жена, която можеше да се вслушва във вятъра, можеше да прелива, макар вероятно повечето от тях да не си даваха сметка за това, както самата тя доскоро, и го вършеха слепешката.
Този път обаче нещо не бе наред. Утринното слънце светеше като златна топка сред синьото ясно небе, птиците пееха в градините, но имаше и нещо друго. Вслушването във вятъра нямаше да означава нищо, ако не бе в състояние да предсказва времето преди да се появят видими белези. Този път в самото усещане имаше нещо нередно, нещо не съвсем както обикновено. Бурята се усещаше някак съвсем далечна, твърде отдалечена, за да бъде изобщо усетена. И въпреки това тя изпитваше такова чувство, като че ли небето щеше всеки миг да се раздере и да изсипе пороен дъжд, сняг и градушка едновременно, а ветровете да завият като обезумели и да разтърсят камъните на цитаделата. Същевременно усещаше и хубавото време, което щеше да продължи дни наред, но то бе някак приглушено от другото чувство.
Синя чинка кацна на една от амбразурите, сякаш за да се надсмее на странното й предчувствие за времето, и надникна в коридора. Когато я забеляза, птичката мигом отлетя, пърхайки със синьо-белите си крилца.
Тя се втренчи в пролуката, където бе кацнала птицата. „Има буря, и няма. Това означава нещо. Но какво?“
В другия край на дългия коридор, изпълнен с жени и малки деца, забеляза отдалечаващия се с широки крачки Ранд и двете придружаващи го жени, които подтичваха, за да го догонят. Нинив кимна разбиращо. Ако предстоеше буря, която не е буря, то той щеше да е в центъра на това. Тя прибра полите си и забърза след него.
Жени, с които се бе сприятелила, откакто пристигнаха във Фал Дара, се опитваха да я заговорят. Знаеха, че Ранд бе дошъл с нея и че и двамата са от Две реки, и искаха да разберат защо Амирлин го е призовала. „Амирлинския трон!“ Със свит на ледена топка стомах тя се затича, но докато напусне женските отделения, го изгуби сред огромния лабиринт от коридори и множеството хора.
— Накъде отиде? — попита тя Нисура. Не беше нужно да уточнява кой. Чу името на Ранд, произнесено многократно от жените, скупчени около сводестите порти.