— Не знам, Нинив. Така изфуча, сякаш самият Сърцезъб го гонеше по петите. Нищо чудно, щом влиза тук с меч на кръста. След такова нещо Тъмния би трябвало да е последната му грижа. Какво става с този свят? А и представянето му в покоите на Амирлин! Я ми кажи, Нинив, той наистина ли е принц в земята ви? — Останалите жени млъкнаха и се скупчиха около тях да чуят.
Нинив не беше сигурна какво им отговори. Нещо, което ги накара да се отдръпнат. После изхвърча от женските отделения. „О, Светлина, какво ли са му направили? Трябваше по някакъв начин да го измъкна от ръцете на Моарейн, Светлината да я ослепи дано! Аз съм неговата Премъдра.“
„Наистина ли? — обади се тънък насмешлив гласец в главата й. — Ти остави Емондово поле да се оправя само. Нима все още можеш да се наричаш тяхната Премъдра?“
„Не съм ги изоставила — каза си тя гневно. — Доведох Марва Мален от Девенов просек да се грижи за нещата там, докато се върна. Тя може да се разбира добре с кмета и Селския съвет, ще се разбере и с Женския кръг.“
„Марва ще трябва да се върне в собственото си село. Никое село не може да изкара дълго без собствената си Премъдра.“ Нинив се присви. Вече бяха минали месеци, откак бе напуснала Емондово поле.
— Аз съм Премъдрата на Емондово поле! — извика тя гласно.
Един облечен в ливрея слуга, понесъл топ плат, примигна към нея, поклони се и се забърза по коридора. Ако се съдеше по израза му, гореше от нетърпение да се махне по-далече от нея.
Изчервена от срам, Нинив се огледа да види дали я е забелязал някой. В коридора имаше само малка група мъже, залисани в разговор, и няколко жени в черно и златно, бързащи по работата си, които й се покланяха или й кимаха, докато ги подминаваше. Неведнъж беше спорила вътрешно със себе си, но за пръв път се бе изтървала да си говори на глас. Измърмори под нос и стисна устни, усетила какво прави.
Тъкмо бе решила, че търсенето и е напразно, когато се натъкна на Лан, който надничаше през една от амбразурите към двора. Отвън се носеше глъч, цвилене на коне и мъжки викове. Мъжът беше така напрегнат, че за пръв път от толкова време не беше чул стъпките й. Мразеше го заради факта, че никога не успяваше да се прокрадне до него, без да я усети, колкото и тихо да стъпваше. В Емондово поле я смятаха за добра ловджийка, макар повечето жени да не се интересуваха от това умение.
Нинев спря и притисна корема си с длани, за да успокои болката. „Ще трябва да си направя отвара от ранел и корен от овчи език“ — помисли си тя кисело. Даваше я на всички, които изпадаха в меланхолия или твърдяха, че им прилошава, или се правеха на гъски. Отварата от ранел и корен от овчи език можеше да пооправи човек и не вредеше, но вкусът й беше отвратителен и не се махаше цял ден. Но пък си беше най-добрият цяр за този, който се държи като глупак.
Тя огледа надвесения над процепа в каменната стена Лан. „Първо е прекалено висок и второ, на възраст може да ми бъде баща. Мъж с такова лице сигурно е жесток. Не, не е. В никакъв случай не е жесток.“ И при това беше крал. Земята му бе унищожена и той никога нямаше да получи корона, но въпреки това беше истински крал. „Какво би пожелал един крал от една селска жена? При това е и Стражник. Обвързан е с Моарейн. Тя разполага с неговата вярност до смърт, връзката й с него е по-силна, отколкото с любовник, тя го притежава. Има всичко, което аз искам, Светлината да я изгори дано!“
Той се извърна от амбразурата и тя понечи да се отдалечи.
— Нинив. — Гласът му я закачи и я прихвана като клуп. — Исках да поговоря с теб насаме. Ти винаги си в женското отделение или в компанията на жени.
Струваше й голямо усилие да го погледне в очите, но беше сигурна, че когато вдигна глава, лицето й беше спокойно.
— Търся Ранд. — Не смяташе да си признае, че го отбягва. — Двамата с теб отдавна си казахме всичко, което трябваше. Аз се посрамих — никога повече не бих го направила, — а ти ми каза да си вървя.
— Никога не съм казвал… — Той си пое дълбоко дъх. — Казах ти само, че нищо не мога да предложа като цена за невестата, освен вдовишки дрехи. Това не е дарът, който един мъж трябва да предложи на една жена. Не е за мъж, който може да нарече себе си истински мъж.
— Разбирам — отвърна тя хладно. — Във всеки случай един крал не дава дарове на една селска жена. А и тази селска жена няма да му ги приеме. Къде е Ранд? Трябва да поговоря с него. Той беше призован от Амирлин. Знаеш ли какво иска тя от него?