Изглеждаше толкова отчаян, че й се дощя да опре глава на рамото му, и в същото време толкова опърничав, че наистина й се прииска да го перне през ушите.
— Слушай ме добре, говедо такова! Аз наистина ще стана Айез Седай и ще намеря начин да ти помогна. Ще намеря.
— Следващия път, когато ме видиш, най-вероятно ще искаш да ме опитомиш.
Тя се огледа неспокойна. Бяха сами.
— Ако не си държиш езика зад зъбите, няма да мога да ти помогна. Всички ли искаш да разберат?
— Твърде много вече знаят — каза той. — Егвийн, иска ми се нещата да бяха различни, но не са. Иска ми се… Пази се. И ми обещай, че няма да избереш Червената Аджа.
Сълзите замъглиха погледа й и тя го прегърна.
— Ти се пази — прошепна тя гневно, забила глава в гърдите му.
— Ако не се опазиш, аз ще… ще…
Стори й се, че чу как той промърмори: „Обичам те“ — и след това решително се отдръпна от прегръдката й и леко я отблъсна от себе си. Обърна се и бързо се отдалечи, почти тичешком.
Тя подскочи, когато Нисура докосна рамото й.
— Изглежда така, сякаш си му възложила задача, която никак не му харесва. Но не трябва да допускаш да разбере, че плачеш заради това. Така целта се обезсмисля. Хайде. Нинив те търси.
Бършейки бузи, Егвийн я последва. „Пази се, тъпоглаво муле такова. О, Светлина, моля те, пази го.“
Когато Ранд най-сетне се появи, нарамил дисагите и вързопа с увитите в него лютня и флейта, всички в двора на цитаделата се бяха улисали в приготовленията. Но като че ли всеки знаеше точно какво да прави. Стъпалата и проходите по стените, площадките за стрелците отново бяха препълнени с воини и в утринния въздух се носеше трепетна възбуда. По излъсканата каменна настилка чаткаха конски копита.
Извън стените на крепостта се носеха виковете на копиеносците и стрелците от ескорта на Амирлин. Бяха заобиколили площада през една странична порта. Един от свирачите им изпробва рога си.
Неколцина от Стражниците изгледаха Ранд, докато пресичаше площада, и някои повдигнаха вежди, когато забелязаха знака на чаплата върху меча му, но не казаха нищо. Половината от тях бяха наметнали плащовете, от които на човек можеше да му прилошее, като ги погледнеше. Мандарб, жребецът на Лан, беше там, висок и черен, с пламенни очи, но ездача му го нямаше, както и самите Айез Седай. Жените все още не бяха се появили. Бялата кобила на Моарейн, Алдийб, пристъпваше грациозно до жребеца.
Дорестият жребец на Ранд стоеше в другата група, в по-далечния край на площада, при Ингтар и един знаменосец, вдигнал флага на Ингтар със Сивата сова, и още двадесет тежко снаряжени мъже с копия, увенчани с две стъпки дълги стоманени върхове, всички вече яхнали конете си. Решетките на шлемовете покриваха лицата им и златистите туники с Черния ястреб на гърдите скриваха люспестите им ризници и кожените елеци под тях. Само шлемът на Ингтар беше с гребен на върха — лунен сърп с роговете нагоре. Ранд разпозна някои от мъжете. Юно с грубоватия му език, с дълъг белег, прорязващ лицето му, и едноок. Раган и Масема. Други, с които беше разменял по някоя дума или бе играл на камъчета. Раган му махна с ръка, а Юно му кимна, но Масема не беше единственият, който го изгледа хладно и извърна очи. Товарните им коне стояха кротко и полюшваха опашки.
Големият жребец затанцува припряно, докато Ранд завързваше дисагите и вързопа зад високия лък на седлото. После стъпи в стремето, промърмори: „Спокойно, Дорчо“, и скочи на седлото.
За изненада на Ранд откъм конюшните се появи Лоиал на огромния си кон. Сравнени е него, всички други животни изглеждаха с размерите на Бела, но с Лоиал на седлото конят приличаше почти на пони.
Доколкото Ранд можеше да види, Лоиал не носеше никакво оръжие — но и никой никога не беше чувал някой Огиер да носи оръжие. Техните стеддинг представляваха достатъчна защита. А и Лоиал си имаше собствени предпочитания, свои представи какво му трябва за едно пътуване. Джобовете на дългото му сетре бяха издайнически издути, а в дисагите му изпъкваха ръбовете на книги.
Огиерът спря коня си до него и го погледна. Щръкналите от ушите му туфи се помръднаха колебливо.