— Не знаех, че и ти идваш — каза Ранд. — Мислех, че достатъчно си се напътувал с нас. Този път никой не може да предскаже колко ще продължи, нито къде ще свърши.
Ушите на Лоиал леко щръкнаха.
— Никой не беше предсказал и когато ви срещнах за първи път. Онова, което ме задържаше тогава, ме задържа и сега. Не мога да пропусна да стана свидетел на това как историята наистина се заплита около тавирен. И да помогна в намирането на Рога…
Мат и Перин, които яздеха зад Лоиал, също спряха. Около очите на Мат се четеше умора, но лицето му излъчваше здраве.
— Мат — каза Ранд, — съжалявам за това, което казах. Перин, прощавай, не го мислех сериозно. Беше глупаво от моя страна.
Мат само го погледна, след което поклати глава и прошепна на Перин нещо, което Ранд не можа да чуе.
— Мат! Перин! Вижте, аз наистина не… — Но двамата подкараха конете си към Ингтар.
— Това твое сетре не е много подходящо за пътуване, Ранд — подхвърли Лоиал.
Ранд погледна златните трънаци, виещи се по пурпурния му ръкав, и направи кисела гримаса. „Нищо чудно, че Мат и Перин все още си мислят, че се надувам.“ Когато се беше върнал в стаята си, бе заварил всичко друго опаковано и изпратено да се товари. Всичките обикновени палта, които му бяха дали, бяха по самарите на товарните коне, така му казаха слугите; всяко сетре, оставено в гардероба, беше поне толкова украсено, колкото това, с което бе в момента.
Собствените му дисаги не съдържаха нищо, свързано с понятието за обикновена дреха, освен няколко ризи, вълнени чорапи и резервен чифт бричове. Добре че поне беше свалил златната връв от ръкава си, въпреки че беше прибрал червения орел в джоба си. В края на краищата Лан му го беше дал като подарък.
— Ще се преоблека като спрем довечера — промърмори той. И си пое дълбоко дъх. — Лоиал, казах ти някои неща… и дори не се надявам, че ще ми простиш. Имаш пълно право да не ги забравяш и да ме мразиш заради тях, но се надявам, че няма да го направиш.
Лоиал се ухили и ушите му щръкнаха.
— Аз непрекъснато казвам неща, които не бива да казвам. Стареите винаги са ме хокали, че говоря един час преди да съм помислил.
Изведнъж до стремето на Ранд се появи Лан, облечен в сиво-зелената си люспеста ризница, в която щеше да стане почти невидим сред дървесата по здрач.
— Трябва да поговоря с теб, овчарю. — Той погледна към Лоиал. — Насаме, ако обичаш, Строителю. — Лоиал кимна и подкара огромния си кон настрана.
— Не знам дали трябва изобщо да те слушам — каза Ранд на Стражника. — Тези луксозни дрехи и всичко останало, на което ме учеше, не ми помогна много.
— Когато не можеш да спечелиш една голяма победа, овчарю, научи се да се примиряваш с малките. Ако си ги накарал да мислят, че си нещо повече от обикновено селянче, с което е лесно да се справят, значи си спечелил една малка победа. А сега замълчи малко и ме слушай. Имам време само за един последен урок, най-трудния. Прибирането на меча в ножницата.
— По един час всяка заран не ме оставяше да правя нищо друго, освен да вадя проклетия меч и да го вкарвам обратно в ножницата. Изправен, седнал, легнал. Мисля, че все някак ще успея да го прибера в ножницата, без да се порежа.
— Казах ти да ме слушаш, овчарю — изръмжа Стражникът. — Ще дойде време, когато ще трябва да постигнеш някаква цел с цената на всичко. Този момент може да настъпи в атака или в защита. И единственото средство ще се окаже да позволиш мечът да бъде прибран в собственото ти тяло.
— Това е лудост! — извика Ранд. — Защо трябва да…
Стражникът го прекъсна.
— Ще разбереш, когато дойде този миг, овчарю. Когато цената ще си струва печалбата и когато няма да ти е останал никакъв друг избор. Ето това се нарича „Прибиране на меча в ножницата“.
Появи се Амирлин с Леане до нея, понесла жезъла, и лорд Агелмар до лявото й рамо. Макар и облечен в зеленото си кадифено сетре, повелителят на Фал Дара не изглеждаше необичайно сред всичките въоръжени мъже наоколо. Все още нямаше и следа от останалите Айез Седай. Докато ги подминаваха, Ранд долови част от разговора им.
— Но, майко — възразяваше Агелмар, — на вас не ви остана никакво време да отдъхнете от пътуването си дотук. Моля ви, останете поне още няколко дена. Обещавам ви тази вечер такова пиршество, каквото едва ли бихте могли да си направите в Тар Валон.
Амирлин поклати глава, без да спира.