Глава 1
Пламъкът на Тар Валон
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна минал, в Планините на Доом се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Породен сред черните, остри като ножове скални върхове, където смъртта броди сред високите проходи, но и тя се крие от още по-опасни неща, вятърът задуха на юг през сгърчения лес на Великата Погибел — лес покварен и извратен от докосването на Тъмния. Гадно сладникавата миризма на развала се разнесе, щом вятърът прекоси невидимата черта, наричана от хората Границата на Шиенар, където пролетните цветове бяха буйно разцъфтели по дърветата. Вече отдавна трябваше да е лято, но пролетта беше закъсняла и земята неистово се мъчеше да догони пропуснатото. Свежи бледозелени листенца обсипваха всеки храст и червеникави пъпки набъбваха по клоните. После вятърът разлюля тучните селски нивя — зелени езера, в които ланският посев избуяваше сякаш пред очите.
Миризмата на гибел почти бе изчезнала дълго преди вятърът да достигне оградения с каменни зидове град Фал Дара и да се завихри около една кула в самия център на града — кула, върху чиято покривна площадка сякаш танцуваха двама мъже. Високият и защитен с яка каменна стена Фал Дара, едновременно и крепост, и град, непревземан и непредаван. Вятърът простена през сводестите дървени покриви, покрай високи каменни комини и още по-високите кули, простена като погребална песен.
Гол до кръста, Ранд ал-Тор потръпна от хладната милувка на вятъра и пръстите му се свиха около дългата дръжка на тренировъчния меч. Жаркото слънце бе облизало гърдите му, тъмночервеникавата му коса се бе сплъстила потна на главата му. Смътна миризма в полъха на въздуха накара ноздрите му да потръпнат, но той не я свърза с образа на прясно отворен древен гроб, преминал през съзнанието му. Не обърна особено внимание нито на миризмата, нито на образа — стремеше се да пази разсъдъка си празен, но другият мъж, който бе на върха на кулата с него, непрекъснато се намесваше в празнотата. Площадката на кулата беше широка десет крачки и обкръжена от висок до гърдите зъбчат каменен парапет. Пространството беше достатъчно, за да не се чувства натясно, ако не се налагаше да го дели със Стражника.
Въпреки младостта си, Ранд беше по-висок от повечето мъже, но Лан беше също така висок и с по-яки мускули, макар раменете му да не бяха толкова широки. Тясна кожена лента, вързана на главата, държеше дългата коса на Стражника да не пада на лицето му — лице, което сякаш бе изсечено от камък: скулесто, без никакви бръчки въпреки леко побелелите косми по слепоочията. Въпреки зноя и физическото усилие гърдите и ръцете му не бяха потни. Ранд се мъчеше да предугади през леденосините очи на Стражника какви са намеренията му. Лан изобщо не мигаше и учебният меч в дланите му се въртеше уверено и плавно, докато той самият минаваше от една позиция в друга.
Със своя сноп хлабаво завързани пръчки, вместо острие, учебният меч изплющяваше силно, когато удареше нещо, изоставяше червена диря като камшик, щом докоснеше плът. Ранд го беше изпитал на гърба си. Три тънки червени черти минаваха през ребрата му, още една пареше рамото му. Беше положил неимоверни усилия, за да не го нашарят още повече. Лан нямаше нито един белег.
Както го бяха научили, Ранд оформи в ума си единичен пламък и се съсредоточи върху него, постара се да хвърли в него всякакво чувство и страст, да обкръжи съзнанието си с празнота, изтласквайки дори мисълта извън нея. Празнотата дойде. Както твърде често му се случваше напоследък, тази празнота не беше съвършена — сред нея оставаше пламъкът, или по-скоро някакво усещане за светлина, разлюляваща празнотата на малки вълнички. Но беше почти достатъчна. Хладният покой на празнотата го обгърна и той се сля с учебния меч, с гладките камъни под стъпалата си и дори с Лан. Всичко се превърна в едно цяло и той се задвижи, без да мисли, в ритъм, съвпадащ с този на Стражника стъпка по стъпка, ход след ход.