— Не мога, Агелмар. Знаеш, че бих останала, стига да можех. Не бях и замисляла да остана за дълго, а сега събитията изискват спешно да се върна в Бялата кула. Вече трябваше да съм там.
— Майко, за мен е срамно, че пристигате в един ден и си отивате още на следващия. Кълна ви се, това, което стана снощи, няма да се повтори. Утроил съм стражите по градските порти, както и на самата цитадела. Довел съм от града акробати и един истински бард от Мой Шираре. Моля ви! Крал Йвар също ще се отбие на път от Фал Моран. Съобщих му веднага щом…
Гласовете им заглъхнаха сред шумотевицата. Амирлин дори и не погледна към Ранд.
Когато Ранд се обърна, Стражникът беше изчезнал. Лоиал отново се приближи.
— Този мъж е трудно да го хванеш и задържиш, нали, Ранд? Няма го, после се появи, после пак изчезне, и не можеш да го видиш кога идва и кога си отива.
„Прибиране на меча в ножницата.“ Ранд потръпна. „Стражниците сигурно до един са луди.“
Стражникът, на когото Амирлин заговори, внезапно скочи на седлото си и се втурна в стремителен галоп към широко разтворените порти. Тя го гледаше, изправила гръб. Стойката й като че ли го подканяше да бърза.
— Къде се е забързал толкова? — зачуди се Ранд на глас.
— Чух, — отвърна му Лоиал, — че се канела да изпрати някого чак до Арад Доман. Говори се за някаква бъркотия в Равнината на Алмот и Амирлинския трон иска да разбере какво точно става. Това, което не разбирам, е защо чак сега? Според това, което чувам, слуховете за тази бъркотия са стигнали тук от Тар Валон с идването на Айез Седай.
Ранд усети студ. Бащата на Егвийн имаше една голяма карта, която той неведнъж беше разгъвал и си беше мечтал — преди да разбере какво представляват мечтите, когато се сбъднат. Стара беше тази карта и на нея имаше земи и държави, които според търговците вече не съществуваха, но Равнината на Алмот бе отбелязана на нея, запушила Томанска глава. „Ще се срещнем отново на Томанска глава.“ Това се намираше чак на другия край на познатия му свят, край брега на Аритския океан.
— Това няма нищо общо с нас — прошепна той. — Не може да има нищо общо с мен.
Лоиал сякаш не го чу. Потривайки нос с пръста си, дебел като наденица, огиерът продължаваше да се взира към портата, през която беше изчезнал Стражникът.
— Ако е искала да разбере, защо не е изпратила някой преди да тръгне от Тар Валон? Но вие, човеците, винаги сте едни такива припрени, все подскачате и викате. — Очите му се свиха от смущение. — О, наистина съжалявам, Ранд. Видя ли какво имах предвид като ти казах, че говоря, преди да мисля. Аз самият понякога съм доста припрян, и лесно се възбуждам, както знаеш.
Ранд се засмя. Смехът му беше плах, но се зарадва, че все пак има на какво да се посмее.
— Може би ако живеехме толкова дълго, колкото огиерите, щяхме да сме по-спокойни. — Лоиал беше на деветдесет години и според огиерските стандарти не му стигаха десет години, за да може да излезе сам извън стеддинг. Самият факт, че бе излязъл толкова рано, твърдеше той, бе доказателство за неговата припряност. Ако Лоиал беше припрян, другите огиери трябваше да са невъзмутими като камъни.
— Може и така да е — отвърна замислено Лоиал, — но пък вие, човеците, правите толкова много неща в живота си. Докато ние не правим нищо друго, освен да се крием в нашите стеддинг. Засаждането на дъбравите, дори Строителството, са били извършени преди да свърши Дългото изгнание. — Тъкмо дъбравите бяха скъпи за Лоиал, а не големите градове, за които хората помнеха, че са построени от огиерите. Тъкмо дъбравите, засадени, за да напомнят на огиерските Строители за стеддинг, бяха това, заради което Лоиал беше тръгнал по широкия свят — да ги види. — Откакто намерихме обратния път към стеддинг, ние… — Той спря, защото Амирлин отново се приближаваше към тях.
Ингтар и неговите воини се размърдаха на седлата, готови да слязат и да коленичат, но тя им даде знак да останат на конете си. До рамото й стоеше Леане, а Агелмар се спря на крачка зад тях. Ако се съдеше по навъсеното му лице, изглежда, се бе отказал да я убеждава да остане.
Амирлин ги огледа един по един, преди да заговори. Погледът й не се се задържа на Ранд повече, отколкото на другите мъже.
— Мир да закриля меча ви, лорд Ингтар — отрони тя най-сетне. — Слава на Строителите, Лоиал Кисеран.
— Честта е наша, майко. Дано мирът закриля Тар Валон. — Ингтар се поклони на седлото си, както и останалите шиенарци.
— Чест и слава на Тар Валон — отвърна с поклон Лоиал.