Ингтар измъкна дългия си меч, вдигна го и целуна острието му.
— В своя живот и душа, в своя Дом и чест, кълна се, майко.
— Тогава тръгвайте.
Ингтар подкара коня си към портите. Ранд заби пети в хълбоците на Дорчо и се понесе в галоп след виещата се през вратите колона.
Копиеносците и стрелците на Амирлин, които не знаеха какво става вътре, се бяха подредили плътно отвън, оставяйки свободна пътека покрай стената на цитаделата. Пламъкът на Тар Валон грееше на гърдите им. Близо до вратите чакаха нейните барабанчици и тръбачи, готови да тръгнат в крак, когато тя потегли. Зад редиците облечени в брони мъже на площада се беше струпало множество граждани. Някои поздравиха пряпореца на Ингтар, а други несъмнено смятаха, че това е шествието на заминаващата си Амирлин. Докато Ранд прекосяваше площада, около него се надигнаха оглушителни възгласи.
Мат и Перин яздеха в челото на колоната редом с Ингтар, но когато Ранд се присъедини към тях, двамата изостанаха. „Как изобщо ще мога да им се извиня, ако ме отбягват? Да ме изгори дано, той изобщо няма вид на умиращ.“
— Чангу и Нидао са изчезнали — неочаквано му каза Ингтар. Гласът му прозвуча студено и гневно, но и потресено. — Проверихме всеки страж в цитаделата, жив или мъртъв, снощи и тази сутрин отново. Липсват само те двамата.
— Чангу беше на пост в тъмницата вчера — отвърна замислено Ранд.
— И Нидао. Те бяха втората смяна. Винаги дават пост заедно, дори когато се наложи да се спазарят с други или да дават извънреден наряд. Не са били на смяна, когато се е случило, но… Двамата се сражаваха в Тарвинската клисура и спасиха живота на лорд Агелмар, когато конят му падна и той бе обкръжен от тролоци. А сега какво излезе? Мраколюбци. — Мъжът въздъхна тежко. — Всичко се срутва.
Някакъв мъж на кон си проби път през тълпата, обкръжила улицата, и се присъедини към колоната зад Ингтар. Ако можеше да се съди по облеклото му, беше цивилен гражданин, слаб, с продълговато лице и посивяла коса, подстригана високо. Зад седлото му беше привързан мях, а на колана му висяха къс меч и ръбест боздуган, както и дебела тояга.
Ингтар забеляза изненадания поглед на Ранд и каза:
— Това е Хюрин, нашият душещ. Не беше необходимо да споменаваме на Айез Седай за него. Не че върши нещо нередно, нали разбираш. Кралят държи един душещ във Фал Моран, има и още един в Анкор Дайл. Просто Айез Седай никак не харесват неща, които не са им ясни, а и след като е мъж… Това няма нищо общо със Силата, разбира се. О, я по-добре ти сам му обясни, Хюрин.
— Слушам, лорд Ингтар — отвърна мъжът и се поклони ниско на Ранд от седлото си. — Чест е за мен да ви служа, милорд.
— Наричай ме Ранд. — Ранд протегна ръката си и след кратка пауза Хюрин се усмихна и я стисна.
— Както предпочитате, милорд Ранд. Лорд Ингтар и лорд Кайджин нямат нищо против мъжките обръщения — както и лорд Агелмар, разбира се — но из града се говори, че вие сте чуждоземен принц от юга, а някои чуждоземни лордове много държат всеки мъж да си знае мястото.
— Аз не съм лорд. — „Поне на тази глупост веднага ще сложа край.“ — Просто Ранд.
— Както желаете, милор… ъъ… както желаеш Ранд. Виж сега, аз съм душещ. Станах такъв преди четири Слънцеднева. Преди това не бях и чувал за подобно нещо, но както разбирам, има още неколцина като мен. Започна постепенно. Започнах да надушвам лоши миризми там, където никой друг не можеше да помирише нищо, и това постепенно се усили. Цяла година мина, докато разбера в какво съм се превърнал. Мога да надуша жестокост, убийство и насилие. Да надуша къде се е случило. Да проследя миризмата на онзи, който го е причинил. Всяка следа е различна, така че не могат да се смесят и объркат. Лорд Ингтар разбра за това и ме нае на служба, в помощ на кралското правосъдие.
— Можеш да надушваш жестокостта? — възкликна Ранд. Не можа да се въздържи да не разгледа носа на човека. Изглеждаше съвсем обикновен нос, нито много голям, нито малък. — Искаш да кажеш, че наистина можеш да проследиш някого, който, да речем, е убил друг човек? По миризмата?
— Мога го, милор… ъъ… Ранд. След време миризмата отслабва, но колкото по-голяма е жестокостта, толкова по-дълго остава миризмата. Аха, мога да надуша полесражение отпреди десет години, макар следите на мъжете, участвали в него, да са изчезнали. Горе край Погибелта следите на тролоците почти никога не изчезват. При тролоците почти нищо друго не може да се надуши освен убийство и насилие. Но виж, някой побой в пивница, да речем някоя счупена ръка… такава миризма ще се стопи само след няколко часа.