Най-сетне свали стъклото на фенера и нагря ножа си над пламъка. Около острието се заиздига тъмен пушек, но преди металът да се нажежи до червено, Домон избута картите от бюрото си и положи свитъка, след което бавно прокара ножа под восъчния печат. Горната сгъвка се изправи.
Текстът на документа се оказа съвсем прост, без никакви предисловия и високопарни поздрави, и на челото му избиха едри капки пот.
„Приносителят на настоящото е Мраколюбец, издирван в Кайриен заради убийства и други зли деяния, най-малкото от които е кражба на имущество на Наша милост. Призоваваме ви да задържите това лице и всички вещи, които ще намерите в негово владение, до най-малката. Наш представител ще пристигне да прибере онова, което той е откраднал от Наша милост. Нека всички други негови притежания, с изключение на онова, към което предявяваме претенции, да останат за вас като възмездие, че сте го задържали. И нека тази зла твар да бъде обесена незабавно, за да не покваряват повече Светлината омърсените му от Сянката злодейства.
Върху тънък восъчен печат под подписа се виждаха врязани Изгряващото слънце, гербът на Кайриен, и Петте звезди — знакът на Двора Риатин.
— Защитник на Драконовата стена дъртата ми баба! — изграчи Домон. — На какво пък отгоре ще се нарича така?
Поднесе документа близо до светилника и почти забил нос в пергамента, огледа внимателно печатите и подписа, но не можа да забележи фалшификация, а нямаше никаква представа как изглежда почеркът на Галдриан изобщо. Ако не беше го написал самият крал, онзи, който го бе изработил, се бе постарал да имитира добре кралските драсканици. Тъй или иначе, това нямаше особено значение. В Тийр това писмо в ръцете на един иллианец щеше да бъде гибелно. Или в Майен, с толкова силно тайренско влияние. В момента не се водеше война и хората плаваха от едното пристанище до другото свободно, но в Тийр не обичаха много-много иллианците, както и обратното. И никога не биха пропуснали такъв добър повод да дадат израз на чувствата си.
За миг си помисли дали да изгори свитъка — опасно беше да държиш такова нещо било в Тарен, или в Иллиан, пък и на което и да е място по света. Но накрая го прибра внимателно в квадратната кухина зад бюрото си, прикрита от замаскиран капак, чийто отварящ механизъм знаеше само той.
— Моите притежания, тъй значи?
Той събираше стари предмети, доколкото можеше да си го позволи, на борда на кораба. Онова, което не можеше да купи, било защото е твърде скъпо или прекалено голямо, също го колекционираше, като го разглеждаше хубаво и го запазваше в паметта си. Всички онези останки от отдавна минали времена, онези чудесии, пръснати по широкия свят, заради които се бе качил на борда на един кораб и бе отплавал още като момче. В последното си пътуване беше добавил към колекцията си още четири антики от Марадон и тъкмо тогава започнаха да го преследват Мраколюбци. Както и тролоци. Беше чул, че Бели мост е опожарен до основи веднага след като отплава оттам, а се носеше мълва, че с тролоците имало и мърдраал. Всичко това, взето наведнъж, го бе накарало да повярва, че не просто си въобразява разни неща, и освен това го накара да бъде нащрек, когато започнаха да му предлагат такава висока плата само заради едно просто пътуване до Тийр с някаква плитка лъжа за повод.
Зарови в скрина си и извади на бюрото вещите, които беше закупил в Марадон. Една светеща пръчка, останала от Приказния век, поне така разправяха. Никой, разбира се, не знаеше вече как се правят. Че беше скъпа, нямаше и съмнение, и по-рядка от честен съдия. Приличаше на най-обикновена стъклена пръчка, по-дебела от палеца му и малко по-къса от ръката му до лакътя, но като я стиснеш, светеше като фенер. Светещите пръчки се чупеха като обикновено стъкло; веднъж щеше замалко да подпали „Вейка“, когато се счупи първата, която имаше. Малка, потъмняла от времето статуетка от слонова кост, изобразяваща мъж, държащ меч. Чудакът, който му я беше продал, твърдеше, че като я държиш достатъчно дълго, дланта ти започва да се затопля. Дланта на Домон обаче не беше се затопляла, нито на някой от екипажа, комуто я беше давал да я подържи. Черепът на някаква котка, голям колкото лъвски и толкова стар, че костта се беше вкаменила. Но по света нямаше лъвове с толкова големи зъби, почти колкото бивни, цяла стъпка дълги. И един дебел диск с размерите на мъжка длан, наполовина бял и наполовина черен, с криволичеща линия, разделяща двата цвята. Дюкянджията в Марадон му беше казал, че е от Приказния век, като си мислеше, че го лъже, но Домон се беше попазарил съвсем малко, преди да плати, защото бе разпознал онова, което дюкянджията не знаеше: древния символ на Айез Седай отпреди Разрушението на света. Не беше от най-безопасните неща, които човек може да притежава, но нямаше как да бъде подминат от човек, изпитващ от детинство възхита към древни неща.