Ранд се опитваше да се изравни с Мат и Перин, но когато дръпнеше юздите на коня си да ги изчака, Мат подкарваше Перин и макар с неохота той препускаше в галоп към челото на колоната с Мат. Като си казваше, че няма смисъл да язди самичък на опашката на колоната, Ранд препусваше отново напред. Тогава Мат отново сръгваше Перин и двамата изоставаха назад.
„Да ги изгори дано, искам само да им се извиня.“ Чувстваше се самотен. Това, че знаеше вината си, не правеше нещата по-добри.
На билото на един хълм Юно слезе да огледа изровената от копита земя, посочи следите от подкови и изръмжа:
— Адски бързо препускат, милорд. — Гласът му беше такъв, че сякаш се караше, когато уж говореше спокойно. — И с час не сме ги догонили. Да ме изгори дано, преварили са ни с час, мътните да ги вземат. Както тичат, ще си скапят скапаните коне. — После посочи друга следа от копита. — А това тук не е от кон. Скапани тролоци. Кози копита някакви, да ги тръшне проклетите.
— Ще ги хванем — отвърна мрачно Ингтар.
— Няма полза да си мъчим конете, милорд. Дори да си скапят скапаните коне, проклетите тролоци могат да тичат по-бързо и от конете.
— Ще ги хванем, казах. На коня си, Юно.
Юно изгледа Ранд накриво с едното си око, после сви рамене и яхна коня си. Ингтар ги поведе бързо надолу по склона. Конете почти се запързаляха чак до подножието, след което в галоп се изкачиха по следващия склон.
„Защо ме погледна така“ — зачуди се Ранд. Юно беше един от онези воини, които не се държаха особено приятелски с него. Не беше като откритата неприязън на Масема — Юно всъщност се държеше неприязнено към всички с изключение на неколцина ветерани, нашарени с белези от рани като самия него. „Сигурно той поне не вярва на приказките, че съм бил лорд.“
През повечето време Юно оглеждаше терена пред тях, но когато улови погледа на Ранд, го изгледа втренчено, без да каже и дума. Не, това не значеше нищо. По същия начин поглеждаше с едното си око и Ингтар. Юно просто си беше такъв.
Маршрутът, избран от Мраколюбците — „И какво ли още?“, чудеше се Ранд: нали Хюрин бе измърморил нещо „още по-лошо“ — които бяха откраднали Рога, никога не се приближаваше до някое село. Ранд виждаше в далечината селища, от един хълм на друг, с миля или малко повече открито пространство между тях, но не минаваха достатъчно близо до тях, за да може да различи хора по уличките. Мяркаха се и единични ферми с къщи с ниски стрехи, високи плевни и пушещи комини, но никога достатъчно близо, за да може стопанинът им да е видял дивеча, който преследваха.
След време дори и самият Ингтар трябваше да признае, че конете няма да издържат на това лудо препускане. Мъжете започнаха да ругаят под нос и Ингтар заудря бедрото си с облечената в метална ръкавица десница, но най-накрая все пак заповяда да слязат от конете. Затичаха, водейки конете си, нагоре по един склон и после надолу цяла миля, после отново се качиха и пояздиха. После — още една миля бягане. Тичане една миля, една миля яздене. Тичане, яздене.
Ранд с изненада мерна ухилената физиономия на Лоиал, когато за пореден път слязоха от седлата в ниското и се заизкачваха на бегом. Още когато се срещнаха за първи път, огиерът изпитваше неудобство от язденето и конете и предпочиташе да се осланя на собствените си нозе, но Ранд си мислеше, че отдавна е привикнал.
— Ти обичаш ли да тичаш, Ранд? — засмя се Лоиал. — Аз много. В стеддинг Шангтай бях най-бързият. Веднъж дори надбягах кон.
Ранд само поклати глава. Не искаше да губи сили в приказки. Извърна поглед към Мат и Перин, но двамата бяха назад и между тях имаше твърде много коне, за да ги види как са. Чудеше се как шиенарците успяват да тичат така с броните си. Никой от мъжете не се спираше, нито се оплакваше. Юно дори не се изпотяваше, а знаменосецът продължаваше триумфално да развява флага със Сивата сова.
Продължаваха да поддържат висока скорост, но вечерният здрач вече бе започнал да се сгъстява, а все още не бяха зърнали онези, които гонеха. Най-сетне, макар и неохотно, Ингтар се разпореди да спрат и да устроят нощния си бивак сред леса като постави три поста от по двама души за първата смяна.