— Не — намеси се Лоиал. — Той наистина прилича. Не си ли спомняш, Ранд, веднъж ти го намекнах, макар тогава да смятах, че не ви познавам достатъчно вас човеците. Спомняш ли си? „Догде изчезне Сянката, догде водата изтече, оголил зъби срещу Сянката, в презрение крещящ, с последния си дъх, чак до Деня последен, ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака.“ Спомняш ли си, Ранд?
Ранд заби очи в купата си. „Увий си шуфа около главата и ще заприличаш досущ на айилец.“ Това пък му го беше казал Гавин, братът на Елейн, щерката-наследница на Андор. „Всички ме вземат за някой, който не съм.“
— Това пък какво беше? — попита Мат. — За плюенето в окото на Тъмния.
— Това е военната клетва на айилците — отвърна Ингтар. — И не се съмнявам, че я спазват. С изключение на амбуланти и веселчуни, айилците делят света на две. На айилци и на врагове. Само към Кайриен са си променили отношението преди петстотин години, и то по някаква причина, която никой освен самите айилци не знае, но се съмнявам, че биха го направили отново.
— Предполагам, че не — въздъхна Лоиал. — Но те все пак позволяват на Туатан, Пътуващия народ, да прекосява Пустошта. И на огиерите също не гледат като на врагове, макар да се съмнявам някой от нашите да тръгне да прекосява Пустошта. Айилците понякога идват в стеддинг Шангтай да купуват изпято дърво. Но че са корав народ няма съмнение.
Ингтар кимна.
— Жалко, че не разполагам с толкова корави хора. Поне половината да бяха като тях…
— Това да не е някаква шега? — засмя се Мат. — Ако аз тичам една миля с толкова желязо, колкото носите по себе си, ще падна на земята и ще спя цяла седмица. А вие тичахте цял ден, миля след миля.
— Айилците са корави — каза Ингтар. — И мъжете, и жените. Много са корави. Сражавал съм се с тях и го знам. Те ще ти пробягат петдесет мили и накрая ще влязат в битка, без да са отдъхнали. Те са самата ходеща смърт, с оръжие или без. С изключение на меч. Неизвестно защо, меч те не докосват. Нито яздят коне, не че имат нужда. Ако ти си въоръжен с меч, а айилецът е с голи ръце, битката ще е равностойна. Стига да си много добър. Добитъка и козите си пасат по такива места, по които ти или аз ще издъхнем от жажда още преди да е свършил денят. Селата си вкопават в стръмни канари сред Пустошта. Там обитават почти от Разрушението насам. Артур Ястребовото крило се е опитал да ги изкорени и са го съсипали — едно от най-големите поражения, които е претърпял. Денем въздухът в Айилската пустош е нажежен до бяло, а нощем замръзва. А айилецът само ще те погледне със сините си очи и ще ти каже, че няма друго място на света, където би искал да живее. И няма да е лъжа. Ако решат някога да излязат, много ще ни е трудно да ги спрем. Айилската война е траяла цели три години и при това в нея взели участие само четири от техните тринадесет клана.
— Сивите очи от майка му не го правят айилец — обади се Мат.
Ингтар сви рамене.
— Казах, въпроси не задавам.
Когато Ранд най-сетне легна, главата му гъмжеше от нежелани мисли. „Досущ айилец. Моарейн Седай държи, че си от Две реки. Айилците опустошиха всичко до Тар Валон. Роден по склоновете на Драконова планина. Прероденият Дракон.“
— Няма да ме използват — промърмори той, но сънят се бавеше и не идваше.
Ингтар вдигна стана още преди изгрев. Бяха закусили и яхнали конете, докато облаците на изток все още розовееха от настъпващата зора и листата на дърветата все още бяха покрити с влажна роса. Този път Ингтар изпрати напред съгледвачи и макар скоростта да беше добра, не бе толкова изтощителна за конете като предишния ден. Ранд си помисли, че Ингтар може би си дава сметка, че няма да се справят за един ден. Според Хюрин следата продължаваше да води на юг. Но два часа след изгрев слънце един от съгледвачите се върна в галоп.
— Изоставен бивак пред нас, милорд. На билото на ей онзи хълм. Снощи там трябва да е имало поне трийсет-четирийсет от тях.
Ингтар заби шпори в хълбоците на коня си, като че ли му бяха докладвали, че Мраколюбците все още са там, и Ранд трябваше да пришпори Дорчо, за да не го стъпчат препускащите зад него шиенарци.
Нямаше кой знае какво за гледане. Студена пепел от лагерните огньове, скрити добре сред дърветата, и нещо подобно на останки от храна, изсипано върху тях. Куп изпражнения, твърде близо до огньовете, по които вече бръмчаха мухи.