Ингтар слезе от коня да огледа бивака. Хюрин заобиколи билото, душейки. Ранд остана на коня си заедно с другите мъже — не изпитваше особена охота да се приближава до бивак, където бяха нощували тролоци и Мраколюбци. И Чезнещ. „И нещо още по-лошо.“
Мат скочи от коня си и се закатери по склона към лагера.
— Така ли изглеждал един лагер на Мраколюбци? Е, намирисва малко, но не забелязвам някаква особена разлика. — Той ритна в една от купчините пепел и вдигна парче обгорял кокал. — Я да видим какво ли ядат Мраколюбците? Не прилича на овчи кокал, нито на кравешки.
— Тук е било извършено убийство — промълви мрачно Хюрин и отри носа си с кърпа. — По-лошо и от убийство.
— Тук е имало тролоци — каза Ингтар и изгледа Мат право в очите. — Предполагам, че са огладнели, а Мраколюбците са им били подръка. — Мат веднага захвърли овъгления кокал и изпъшка така, сякаш щеше да повърне.
— Вече не вървят на юг, милорд — каза Хюрин и посочи назад, на североизток. — Може пък в края на краищата да са решили да тръгнат към Погибелта. Като ни заобиколят. Може би просто са се опитвали да ни отвлекат на юг. — Сякаш сам не вярваше на думите си. Изглеждаше объркан.
— Каквото и да се опитват — изрева Ингтар, — ей сега ще ги хвана аз. На конете!
Но след малко повече от час Хюрин отново дръпна юздите.
— Отново са сменили посоката, милорд. Отново на юг. И са убили някого тук наблизо.
В низината между двата хълма не се виждаше пепел, но след няколко минути търсене намериха трупа. Сгънат на кълбо мъж, сврян под храстите. Тилът му беше хлътнал, очите му се бяха изцъклили от силния удар. Никой не можа да го разпознае, макар да бе облечен в шиенарски дрехи.
— Няма да си губим времето да погребваме Мраколюбци — изръмжа Ингтар. — Продължаваме на юг. — И още преди да го е изрекъл, ги поведе.
Денят обаче премина по същия начин, както предния. Юно оглеждаше следите и ги уверяваше, че са спечелили малко преднина спрямо преследваните. Здрачът настъпи, без да видят тролоци или Мраколюбци, а на следващата заран се натъкнаха на друг изоставен лагер — и на още едно убийство според Хюрин — и на нова смяна на посоката, този път на северозапад. След по-малко от два часа следата се натъкна на нов труп, на мъж, чийто череп беше разцепен от брадва, после — отново смяна на посоката. Пак на юг. Отново съкращаваха разстоянието, според Юно. И отново нищо в далечината освен смътни силуети на ферми, докато не настъпи нощта. И следващият ден беше същият, със смяна на посоките, убийства и всичко останало. Както и по-следващият.
Всеки изминал ден ги приближаваше все повече до преследваните, но Ингтар пухтеше от гняв и ги подканяше да увеличат скоростта. Напомняше им какво им бе възложила Амирлинския трон — да върнат Рога на Валийр, като преодолеят всякакви препятствия. Говореше им за славата, която щяха да си спечелят, как имената им щели да се увековечат в сказания и в историята, в приказки на веселчуни и песни на бардове, че щели да бъдат мъжете, намерили Рога. Говореше им непрестанно и се взираше напред по невидимата следа, сякаш в края й лежеше собствената му надежда за Светлината. Дори Юно взе да го гледа накриво.
Продължиха така, докато не стигнаха река Еринин.
Според Ранд това изобщо не можеше да се нарече село. Шепа къщурки с дървени покриви и стрехи почти до земята на билото на един хълм над речното русло, огрени от утринното слънце. Оттук, изглежда, не минаваха много хора. Само преди няколко часа бяха напуснали поредния си стан и беше дошло време да намерят поредните останки от бивака на Мраколюбците, както всеки ден, но този път не видяха нищо такова.
Самата река с нищо не наподобяваше на пълноводната Еринин, както я описваха в сказанията — но пък тук тя беше близо до изворите си в Гръбнака на света. Буен поток, не повече от шестдесет стъпки широк, с брегове, обрасли с дървета, и сал, завързан на дебело въже между двата бряга, забил нос в отсрещния бряг.
За първи път следата водеше право към човешко обиталище. Право към къщите на хълма. По единствената прашна улица, около която бяха скупчени къщите, не се мяркаше жива душа.
— Засада ли, милорд? — промълви тихо Юно.
Ингтар даде необходимите указания и шиенарците снишиха пиките си и се пръснаха, за да обкръжат къщите. После по сигнал с ръка от страна на Ингтар, те се втурнаха в галоп от четири посоки между къщите. Копитата на конете им вдигаха облаци прах. Жива душа не се мяркаше. Ездачите дръпнаха юздите и прахът започна да се сляга.