Ранд прибра стрелата, която бе опънал на тетивата. Мат и Перин направиха същото. Лоиал и Хюрин стояха на мястото, където ги бе оставил Ингтар, и гледаха притеснено.
Ингтар им махна с ръка и Ранд и останалите поеха напред да се присъединят към шиенарците.
— Миризмата на това място не ми харесва — промърмори Перин, когато се озоваха сред къщите. Хюрин го изгледа озадачено. — Мирише на нещо лошо.
— Проклетите Мраколюбци и тролоците са минали направо от тук, милорд — каза Юно. — Направо към сала. Кръв и пепел! Адски късмет ще имаме, ако не са го насекли, да ги вземат мътните дано.
— Къде са хората? — попита Лоиал.
Вратите стояха отворени, на прозорците се вееха пердета, но въпреки тропота на копитата не беше се появил никой.
— Претърсете къщите — разпореди се Ингтар. Мъжете слязоха от конете и се затичаха да изпълнят заповедта му, но скоро се върнаха, клатейки унило глави.
— Просто са изчезнали, милорд — докладва Юно. — Няма ги, да ме изгори дано. Все едно са се вдигнали и са решили изведнъж да тръгнат, да ги тръшне дано. — Той изведнъж млъкна и посочи една къща зад Ингтар. — Зад онзи прозорец има някаква жена. Как съм я изтървал, да я тръшне дано… — И се затича към къщата преди някой от останалите да успее да се помръдне.
— Не я плаши! — извика му Ингтар. — Юно, трябват ни сведения. Светлината да те ослепи дано, Юно, не я плаши! — Едноокият изчезна през отворената врата. Ингтар отново надигна глас. — Няма да ви навредим, добра жено. Ние сме воини на лорд Агелмар от Фал Дара. Не бой се! Няма нищо лошо да ти сторим.
Горе на къщата се отвори прозорец и от него се показа Юно, оглеждайки се като подивял. Изруга гръмко и се прибра. Последваха нови трясъци и тропот, като че ли риташе разни вещи. Накрая той пак се появи на прага.
— Изчезна, милорд. Но беше там. Жена в бяла дреха, на прозореца. Видях я. И вътре за миг ми се стори, че я мернах, но после изчезна и… — Той си пое дълбоко дъх. — Къщата е празна, милорд.
— Силното вълнение му попречи да изругае отново.
— Пердетата — промърмори Мат. — Привидяло му се е от проклетите пердета. — Юно го изгледа остро и се върна при коня си.
— Къде може да са отишли? — обърна се Ранд към Лоиал. — Смяташ ли, че са избягали, когато са дошли Мраколюбците? — „И тролоците и мърдраал. И онова, «по-лошото» според Хюрин. Умни хора са били, ако са успели да избягат толкова бързо.“
— Опасявам се, че Мраколюбците са ги отвлекли, Ранд — отвърна замислено Лоиал. Гигантът направи неприятна гримаса, почти се озъби, и ноздрите на подобния му на зурла нос се разшириха. — За храна на тролоците. — Ранд преглътна и съжали, че изобщо бе попитал: не беше много приятно да си помисля човек с какво се хранят тролоците.
— Каквото и да е сторено тук — каза Ингтар, — са го направили Мраколюбците. Хюрин, имало ли е насилие тук? Убийство? Хюрин!
Хюрин се стресна в седлото си и се заозърта диво. До този момент се беше загледал отвъд реката.
— Насилие ли, милорд? Насилие — да. Но не и убийство. По-скоро, не съвсем. — Той погледна косо към Перин. — Такова нещо досега не съм надушвал, милорд. Но е имало насилие.
— Прекосили ли са реката? Провери ли добре?
— Прекосили са я, милорд. — Хюрин се загледа с тревога към отсрещния бряг. — Прекосили са я. Но онова, което са направили от другата страна… — Той потръпна.
Ингтар кимна.
— Юно, искам салът да се докара тук. И отсрещната страна да се огледа преди да се прехвърлим. Това, че тук няма засада, още не означава, че няма да има отвъд, когато ще сме се разделили. А този сал, както го гледам, няма да може да прекара всички ни наведнъж. Погрижи се.
Юно се поклони и след няколко мига Раган и Масема вече си помагаха един на друг в свалянето на броните. Съблякоха се голи до кръста, по бричове, затъкнали по една кама отзад на кръста, и се затичаха с кривата си походка на ездачи към реката. Зацапаха в нея и тръгнаха през течението, придържайки се за въжето, предназначено за сала. По средата реката стигаше до кръста им и течението беше силно, но въпреки това те бързо я прекосиха; прехвърлиха се през перилата на сала и след това се скриха сред дърветата отсреща.
След цяла вечност двамата мъже се появиха отново и избутаха сала през реката. Масема остана да го привърже към брега, а Раган се затича към чакащия Ингтар. Лицето му беше пребледняло и черният белег изпъкваше на бузата му. Явно беше потресен.