Ранд беше потресен, но Лоиал тихо поясни:
— Шиенарците вярват, че всички сме произлезли от земята и трябва да се върнем в земята. Те никога не използват ковчези или савани и труповете никога не са облечени или покрити. Земята трябва да поеме тялото. Последната прегръдка на майката, така го наричат. И никога не произнасят други надгробни слова освен: „Светлината да грее над теб и Създателят да те подслони. Последната прегръдка на майката ти казва добре дошъл отново у дома.“ — Лоиал въздъхна и поклати голямата си глава. — Не допускам, че този път някой ще го произнесе. Каквото и да казва Ингтар, Ранд, почти сигурно е, че Чангу и Нидао са заклали стражите при Кучешката порта и са пуснали Мраколюбците в цитаделата. Сигурно точно те са виновни за всичко това.
— А тогава кой изстреля стрелата срещу… срещу Амирлин? — Ранд преглътна. „Кой стреля по мен?“ Лоиал не отвърна нищо.
Юно пристигна с останалите мъже и товарните коне, когато последната буца пръст бе хвърлена върху гробовете. Някой му каза какво са намерили и едноокият се изплю.
— Тия изроди тролоците го правят понякога в Погибелта. Когато искат да ти скъсат проклетите нерви или да те предупредят да не ги гониш, да ги тръшне проклетниците. Да ме изгори дано, ама сега номерата им няма да минат.
Преди да потеглят, Ингтар се спря на коня си пред двата небелязани гроба — две могилки гола пръст, като че ли твърде малки, за да са приютили човешки тела — и след кратък размисъл произнесе:
— Светлината да грее над вас и Създателят да ви подслони. Последната прегръдка на майката ви казва добре дошли отново у дома. — След като вдигна глава, той изгледа всеки от мъжете един по един. Лицата на всички бяха безизразни, а неговото — съвсем. — Те спасиха живота на лорд Агелмар в Тарвинската клисура — каза той — неколцина от воините кимнаха. — Сега накъде, Хюрин?
— На юг, милорд.
— Хващай следата и напред! Ловът продължава.
Лесът скоро отстъпи на леко нагъната равнина, прорязана тук и там от плитки потоци. Чудесна местност за конете. От време на време пред погледа на Ранд се мяркаха смътни силуети на самотни ферми или нещо, което наподобяваше на далечно село, с пушек, издигащ се от комини на няколко мили далече, и нещо, което сякаш проблясваше на слънцето, но земята около тях си оставаше безлюдна.
Ингтар изпрати напред двама съгледвачи, чиито фигури се виждаха само докато изкачваха поредното полегато възвишение. На врата му висеше сребърна свирка, с която можеше да ги повика, ако Хюрин им кажеше, че следата завива, но тя не завиваше. На юг. Все на юг.
— При тази скорост след три-четири дни ще стигнем полето на Талидар — каза Ингтар. — Мястото на най-голямата победа на Артур Ястребовото крило, когато Получовеците повели тролоците от Погибелта срещу него. Шест дни и шест нощи продължила битката, а когато свършила, тролоците се оттеглили в Погибелта и повече не посмели да го предизвикват. Там той вдигнал паметник в чест на победата си, шпил, висок сто разтега. И не позволил да издялат на него името му, а само имената на загиналите в битката и златно слънце на върха, символ, че там Светлината е възтържествувала над Сянката.
— Бих искал да го видя — каза Лоиал. — Никога не бях чувал за този паметник.
Ингтар помълча малко, а когато отново проговори, гласът му беше унил.
— Няма го вече паметника, Строителю. След като Ястребовото крило умрял, онези, които повели войни за дяловете на империята му, не могли да понесат този паметник да напомня за неговата победа, въпреки че името му не се споменавало. Нищо не е останало освен могилата, на които бил издигнат. След три-четири дена поне нея ще видим. — Тонът му не позволяваше повече въпроси.
Когато златното слънце се издигна над главите им, минаха покрай някаква постройка, квадратна и издигната от кирпич, на по-малко от миля встрани от пътя им. Не беше висока, само два етажа, които бяха непокътнати, доколкото можеше да се прецени, но покриваше широко пространство. От нея лъхаше на отдавнашна запуснатост: покривите се бяха срутили, с изключение на някои жалки останки от тъмни каменни плочи, клатещи се върху изсъхналите, скършени тавански греди; мазилката почти навсякъде се бе олющила, разкривайки отдолу тъмните, изронени от времето тухли; зад срутените стени се виждаха празни, обрасли с трънак и дървета дворове и стаи.
— Чифлик — поясни Ингтар. Малкото бодрост, която си бе възвърнал, като че ли се стопи, когато погледна към постройката. — Докато Харад Дакар все още се крепяла, тукашният чифликчия си гурно е обработвал земята поне на една левга околовръст. Овощни градини сигурно. Харданите много обичаха овошките.