— Харад Дакар ли? — попита изненадан Ранд.
— Вие младите вече не учите ли история? — изсумтя Ингтар. — Харад Дакар, столицата на Хардан, някогашната държава, през която сега минаваме.
— Виждал съм една стара карта — отвърна му със стегнато гърло Ранд. — Знам за някои страни, които вече ги няма. Маредо и Гоабан, както и Каралайн. Но на нея нямаше Хардан.
— И други е имало някога, които сега са изчезнали — намеси се Лоиал. — Мар Хадън, която сега е Хадънмърк, а също и Алмот. Кинтара. Стогодишната война раздробила империята на Артур Ястребовото крило на много държави, по-малки и по-големи. Малките били погълнати от по-големите или обединени, като Алтара и Муранди. По-скоро принудени да се слеят, отколкото обединени, ако питате мен.
— И какво е станало с тях? — настоя да разбере Мат. Ранд не бе забелязал, че двамата с Перин са се присъединили към тях. Последния път, когато ги видя, яздеха на опашката, колкото може по-далече от него.
— Не са могли да издържат — отвърна огиерът. — Или реколтата се проваляла, или търговията. Положението на хората се влошило. Едно или друго се проваляло и държавите отслабвали. Често съседните страни поглъщали земята, след като жителите й намалявали и народите изчезвали, но тези присъединявания никога не траели дълго. След време земята оставала съвсем обезлюдена. Някои селища се задържали по-дълго, но повечето изчезвали и се превръщали в пустош. Минали са вече почти триста години, откакто Харад Дакар бил окончателно напуснат, но дори и преди това той бил като куха черупка, с крал, който не можел повече да управлява и това, което се намирало сред градските стени. Доколкото знам, днес Харад Дакар е напълно запустял. Всички градчета и големи градове на Хардан са изчезнали, камъкът от градежите им бил изнесен от фермери и селяни, за да го използват. Но повечето ферми и села, изградени с него, също изчезнали. Така поне съм чел, а това, което виждам, не е по-различно от писаното.
— Голяма плячка е бил Харад Дакар почти сто години — горчиво заговори Ингтар. — Най-накрая хората му го напуснали и градът бил разрушен, камък по камък. Всичко се стопило, и това, което не се е изгубило, и то се стопява. Всичко, навсякъде, се топи. Почти няма държава, която наистина да контролира изцяло територията, за която претендира, че е нейна, и няма почти нито една страна, която днес да претендира на карта за онова, което е притежавала допреди стотина години. Когато Стогодишната война приключила, човек е можел да язди непрекъснато от една държава в друга, от Погибелта до Морето на бурите. А сега яздим през диви местностти, за които никоя страна не претендира, почти през целия път. Ние в Граничните земи си водим нашата непрекъсната битка с Погибелта, което ни държи още силни. Може би те не са имали такъв враг, който да ги държи силни. Казваш, че са отслабнали, Строителю? Да, отслабнали са, но коя ли нация, която днес е силна, няма утре да западне? Ние, цялото човечество, сме пометени. Пометени сме като плавен от наводнение. Колко ли още остава преди всичко освен Граничните земи да изчезне? И колко ли време остава, докато и ние не поддадем и по света не остане нищо друго освен тролоци и мърдраали, по целия път — чак до Морето на бурите?
Всички замълчаха потресени. Дори и Мат не посмя да се обади. Ингтар яздеше, потънал в мрачните си мисли.
След известно време съгледвачите се върнаха в галоп, изправени на седлата си и вдигнали високо копията си.
— Село пред нас, милорд. Не са ни видели, но се намира точно по пътя ни.
Ингтар, който беше забил поглед в кафявата пръст, се отърси от унинието си, но не проговори, докато не стигнаха билото на едно ниско възвишение и не погледнаха надолу към селото, а и тогава само им заповяда да спрат, след което извади далекоглед от дисагите зад седлото си и го вдигна да огледа селото.
Селото беше голямо колкото Емондово поле, но не можеше да се сравни с градчетата, които Ранд беше прекосил, откакто напуснаха Две реки, камо ли пък с големите градове. Всички къщи бяха ниски и замазани с бяла глина, а стръмните им покриви като че ли бяха обрасли с трева. Десетина вятърни мелници, пръснати из селото, се въртяха лениво и дългите им, покрити с плат перки проблясваха бели на слънцето. Ниска стена ограждаше селото — обрасъл с трева насип, висок до гърдите, а пред него имаше широк ров със заострени колове, забити на дъното. В отвора, който се виждаше в стената, нямаше порта, но Ранд предположи, че той може лесно да се запуши с някоя кола или фургон. Хора не се мяркаха.