— И куче не се вижда — каза Ингтар и прибра далекогледа в дисагите си. — Сигурни ли сте, че не са ви видели?
— Не, освен ако самият Тъмен не е бил на тяхна страна, милорд — отвърна единият съгледвач. — Дори не прехвърлихме възвишението. Но и ние не забелязахме жива душа, милорд.
Ингтар кимна.
— Следата, Хюрин?
Хюрин си пое дълбоко дъх.
— През селото, милорд. Право през него, доколкото мога да съдя оттук.
— Отваряйте си очите — разпореди се Ингтар, стиснал юздите на коня си. — И не вярвайте, че са приятели, дори да ви се усмихват. Ако изобщо там има някой. — Той бавно ги поведе към селото и се пресегна да разхлаби меча в ножницата.
Ранд чу дрънченето на метал, след като воините го последваха. След малко и той дръпна меча си, за да го подготви за измъкване. Да се мъчиш да оцелееш не беше като да се правиш на герой.
— Смятате ли, че тези хора могат да помагат на Мраколюбците? — обърна се Перин към Ингтар.
— Те не обичат много шиенарците — отвърна Ингтар. — Смятат, че трябва да ги закриляме. Или ние, или кайриенците. Кайриенците наистина са предявявали претенции за тази земя след като последният крал на Хардан починал. Чак до Еринин. Но не могли да я задържат. Отказали са се от нея преди стотина години. Малкото население, останало да живее тук, няма защо да се страхува от тролоци толкова далече на юг, но пък е пълно с разбойнически банди. Затова са вдигнали стената и са изкопали рова. Всички села в тези краища го правят. Биха се заклели на всеки крал, който ще им осигури закрила, но нашите сили едва ни стигат срещу тролоците. Но тъй или иначе, не ни обичат. — Когато наближиха отвора в ниската стена, той отново извика: — Отваряйте си очите!
Всички улици водеха към селския площад, но по улиците нямаше никой и никой не надничаше зад прозорците. Дори и куче не се мяркаше, нито пиле. Нямаше жива душа. Отворени прозорци се полюшваха на пантите си и скърцаха на вятъра на фона на ритмичното потракване на вятърните мелници. Конските копита кънтяха силно по утъпканата пръст на улиците.
— Като при сала — промърмори Хюрин. — Но по-различно. — Яздеше изгърбен на седлото си, присвил глава, като че ли искаше да се скрие. — Имало е жестокост, но… Не знам. Тук е било лошо. Мирише лошо.
— Юно — каза Инггар. — Вземи едно отделение и претърсете къщите. Ако намерите някого, доведете ми го на площада. Но този път не ги плашете. Искам отговори, а не хората да са изплашени до смърт.
Ранд се огледа колебливо. Скърцащите врати, тракащите перки на мелниците, конските копита, всичко това вдигаше такъв шум, сякаш други звуци в този свят не съществуваха. Огледа къщите. Пердетата от един разтворен прозорец се блъскаха в стената отвън. Всичко изглеждаше безжизнено. Той въздъхна, слезе от коня и се запъти към най-близката къща, а после спря и зяпна във вратата.
„Най-обикновена врата. От какво се боиш?“ Дощя му се да не изпитва странното усещане, че зад нея го очаква нещо. Бутна и я отвори.
Стаята беше чиста и спретната. Масата беше подредена за ядене, със столове с кожени облегалки около нея, в някои от блюдата вече бе сипана храна. Ятя мухи бръмчаха над купите с ряпа и грах, други над изстиналото печено в тавата с желирала се мазнина. Парче от печеното беше отрязано и вилицата беше останала забита в мръвката, а ножът беше паднал в тавата, като че ли го бяха изтървали. Ранд пристъпи и влезе.
Примигване.
Усмихнат оплешивял мъж в грубо изтъкани дрехи постави парче месо върху блюдо, поднесено от жена с огрубяло лице. Тя също се усмихваше. Добави ряпа и грах в блюдото и подаде на едно от децата, седнали край масата. Децата бяха шест, момчета и момичета, от почти отраснали до толкова малки, че очите им едва надничаха над ръба на масата. Жената каза нещо и момичето, което поемаше блюдото от ръката й, се засмя. Мъжът започна да реже второ парче.
Изведнъж друго момиче изпищя и посочи вратата към улицата. Мъжът изтърва ножа в тавата, извърна се и също изкрещя, лицето му се изпъна от ужас и тъй дръпна към себе си най-близкото дете. Жената грабна друго и отчаяно даде знак на останалите, устата й мърдаще бързо и беззвучно. Всички запристъпваха заднишком към вратата в дъното на стаята.
Тя се отвори и…
Примигване.