Ранд не можеше да помръдне. Бръмченето на мухите над масата се усили. Дъхът пред устата му стана на пара.
Примигване.
Усмихнат оплешивял мъж в грубо изтъкани дрехи постави парче месо върху блюдо, поднесено от жена с огрубяло лице. Тя също се усмихваше. Добави ряпа и грах в блюдото и го подаде на едно от децата, седнали край масата. Децата бяха шест, момчета и момичета, от почти отраснали до толкова малки, че очите им едва надничаха над ръба на масата. Жената каза нещо и момичето, което поемаше блюдото от ръката й, се засмя. Мъжът започна да реже второ парче.
Изведнъж друго момиче изпищя и посочи вратата към улицата. Мъжът изтърва ножа в тавата, извърна се и също изкрещя, лицето му се изпъна от ужас и той дръпна към себе си най-близкото дете. Жената грабна друго и отчаяно даде знак на останалите, устата й мърдаше бързо и беззвучно. Всички запристъпваха заднишком към вратата в дъното на стаята.
Тя се отвори и…
Примигване.
Ранд направи усилие, но мускулите му се бяха вкочанили. В стаята ставаше все по-студено. Опита се поне да потръпне, но не успя. Над цялата маса летяха мухи. Пресегна се към празнотата. Светлината беше там, но това сега не го интересуваше. Трябваше да…
Примигване.
Усмихнат оплешивял мъж в грубо изтъкани дрехи постави парче месо върху блюдо, поднесено от жена с огрубяло лице. Тя също се усмихваше. Добави ряпа и грах в блюдото и го подаде на едно от децата, седнали край масата. Децата бяха шест, момчета и момичета, от почти отраснали до толкова малки, че очите им едва надничаха над ръба на масата. Жената каза нещо и момичето, което поемаше блюдото от ръката й, се засмя. Мъжът започна да реже второ парче.
Изведнъж друго момиче изпищя и посочи вратата към улицата. Мъжът изтърва ножа в тавата, извърна се и също изкрещя, лицето му се изпъна от ужас и той дръпна към себе си най-близкото дете. Жената грабна друго и отчаяно даде знак на останалите, устата й мърдаше бързо и беззвучно. Всички запристъпваха заднишком към вратата в дъното на стаята.
Тя се отвори и…
Примигване.
Стаята замръзваше. „Толкова е студено!“ Масата почерня от мухи. Стените се превръщаха в гъмжаща маса от мухи, подът, таванът, всичко почерня от тях. Запълзяха по Ранд, покриха го, запълзяха по лицето му, по очите му, навираха се в носа му, в устата му. „О, Светлина, помогни ми. Студено!“ Мухите бръмчаха като тътен. „Студено!“ Студът проникна в празнотата, свивайки я, заклещвайки го в лед. Отчаяно се пресегна към потрепващата светлинка. Стомахът му се сгърчи, но светлината беше топла. Топла. Гореща. Стана горещо.
Изведнъж започна да разкъсва… нещо. Не знаеше какво е, нито как. Паяжини, изплетени от стомана. Лунни лъчи, издялани от камък. Те се загърчиха и започнаха да се топят от зноя, извиращ от него, зной като в ковашка пещ, зной като лумнал свят, зной като…
Свърши се. Пъшкайки, той се огледа с широко отворени очи. Няколко мухи лежаха по печеното в тавата. Мъртви мухи. „Шест мухи. Само шест.“ Имаше повече в купите, по шепа малки черни точици сред студените зеленчуци. И всичките мъртви. Залитайки, той се измъкна през вратата и се озова на улицата.
Мат тъкмо се връщаше от една съседна къща и клатеше глава.
— И тук няма никой — каза той на Перин, който не беше слязъл от коня си. — Сякаш просто са станали посред вечеря и са изчезнали.
Откъм площада се чу вик.
— Намерили са нещо — извика Перин и заби пети в хълбоците на коня си. Мат се метна на седлото и препусна след него.
Ранд се качи на Дорчо по-бавно; конят се извърна, като че ли доловил безпокойството му. Докато препускаше към площада, той поглеждаше към околните къщи, но не можеше да задържи погледа си дълго. „Мат е влязъл в една от тях, но не му се е случило нищо.“ Реши, че повече кракът му няма да стъпи в някоя къща от това село, та каквото ще да става. Пришпори Дорчо и се понесе още по-бързо.
Всички стояха неподвижни като статуи пред една голяма постройка с широки двойни врати. На Ранд не му приличаше на хан: първо, нямаше табела. Може би бе просто място, където селяните се събираха. Присъедини се към безмълвния полукръг и зяпна натам, където гледаха всички.
На вратата беше разпънат някакъв човек със забодени в китките и раменете му клинове. Други клинове бяха зрбучени в очите му, за да държат главата му изправена. Тъмна, засъхнала кръв се бе стекла по бузите му. Стърготини по дървото зад ботушите му показваха, че е бил жив, когато са му сторили това. В началото поне.
Дъхът на Ранд секна. Не беше човек. Тези черни дрехи, почерни от черното, не бяха на човек. Вятърът развяваше единия край на плаща му, измъкнал се изпод тялото — не винаги го правеше, той знаеше това много добре. Вятърът обикновено не развяваше тези дрехи. А бледото безкръвно лице всъщност не бе имало очи.