— Мърдраал — изпъшка той и сякаш тази дума отпусна всички останали. Те се размърдаха и сякаш отново се сетиха да дишат.
— Кой… — започна Мат, но млъкна и преглътна. — Кой може да направи това на един Чезнещ? — Гласът му прерасна в грак.
— Не знам — каза Ингтар. — Наистина не знам. — Той ги огледа, взирайки се в лицата им, може би за да се убеди, че всички са тук.
— А и не смятам, че ще научим нещо повече. Продължаваме. На конете! Хюрин, намери следата, извеждаща от това място.
— Да, милорд. С най-голямо удоволствие, милорд. Ето натам, милорд. Все още продължават на юг.
И те поеха извън селото, оставяйки мърдраала така, както го бяха намерили, прикован на вратата, с вятъра, развяващ черния му плащ. Хюрин пръв се озова отвъд стените на селото, без този път да дочака Ингтар, но Ранд го следваше съвсем плътно.
Глава 11
Проблясъци на Шарката
За пръв път Ингтар обяви отдих още докато слънцето блестеше златно високо над хоризонта. Дори привикналите на какви ли не ужаси шиенарци бяха впечатлени от онова, което бяха видели в селото. Досега Ингтар не беше спирал толкова рано. Мястото, което избра, беше пригодно за отбрана. Представляваше дълбока падина на върха на един хълм, почти кръгла и достатъчно голяма, за да се поберат в нея всички мъже и конете им. Склоновете на хълма бяха обрасли с гъста букова гора и къпинак.
— Казвам само, мътните да ме вземат дано — обясняваше Юно на Раган, докато слизаха от конете си — че я видях проклетницата, да я изгори дано. Точно преди да намерим оня скапан пръч, Получовека. Същата проклета жена, дето я видяхме в онова проклето село при скапания сал. Там беше, и после изведнъж — няма я, да я тръшне дано. Казвай каквото щеш, проклетнико, но внимавай много как го казваш, да те тръшне, или сам ще ти одера скапаната проклета кожа и ще запаля после пръчовата ти козина, скапано яре такова.
Ранд се спря, с единия крак на земята, а другия още на стремето. „Същата жена? Но при сала нямаше никаква жена, само някакви си пердета, развени от вятъра. А и да е имало, как е могла да ни изпревари?“ Селото…
Опита се да прогони тази мисъл. Дори повече от прикования на вратата Чезнещ му се искаше да забрави онази стая, мухите в нея и хората, които хем бяха там, хем ги нямаше. Получовекът беше истински — всички го бяха видели — но стаята… „Сигурно вече започвам да полудявам.“ Съжали, че Моарейн я няма — искаше да поговори с нея. „Съжаляваш за Айез Седай? Ти си кръгъл глупак. Хубаво си се измъкнал от това, стой си настрана. Но дали съм се измъкнал?“ Какво се беше случило там?
— Товарните коне и продоволствието в средата — разпореди се Ингтар, докато копиеносците слизаха и се залавяха с устройването на лагера. — Изтрийте конете и после отново ги оседлайте, може да се наложи да тръгнем бързо. Всеки да спи до коня си. Тази нощ няма да се палят никакви огньове. Часовите да се сменят на всеки два часа. Юно, искам да изпратиш съгледвачи, докъдето могат да стигнат, и да се върнат тук преди да се е стъмнило. Искам да разбера какво има нататък.
„Той го усеща“ — помисли си Ранд. — "Не са просто някакви Мраколюбци с неколцина тролоци и може би един Чезнещ." Ха! Само преди няколко дни това „просто“ никак нямаше да е просто. Тогава дори в Граничните земи, дори при близостта на Погибелта на по-малко от един ден езда Мраколюбци, тролоци и мърдраал бяха предостатъчни, за да се чувства кошмарно. Преди да види мърдраала, закован на вратата. „Какво, в името на Светлината, го е направило? Какво, не в името на Светлината?“ И преди да влезе в онази стая, в която някакво семейство се канеше да вечеря и смехът им изведнъж беше секнал. „Сигурно съм си го въобразил. Не може да е друго.“ Дори в собствената му глава не му прозвуча особено убедително. Не беше си въобразил вятъра на покрива на кулата, нито Амирлин, когато му каза…
— Ранд? — Той подскочи, когато Ингтар му проговори през рамо: — Цяла нощ ли смяташ да стоиш така, с един крак на стремето и един на земята?
Ранд най-сетне слезе от коня.
— Ингтар, какво се беше случило в онова село?
— Тролоците са ги отмъкнали. Както и хората от сала. Това е станало. Чезнещия… — Ингтар сви рамене и погледна дебелия, увит със зебло вързоп в ръцете си, сякаш в него бяха скрити някакви тайни, които предпочиташе да не знае. — Тролоците са ги взели за храна. Правят го из селата и фермите близо до Погибелта понякога, когато успеят да нахлуят нощем отвъд граничните кули. Понякога успяваме да върнем хората, друг път — не. Понякога ги връщаме в такова състояние, че почти съжаляваме, че сме го направили. Тролоците не винаги убиват, преди да започнат да режат жертвите си за казана. А Получовеците обичат да се… забавляват. Това е по-лошо и от онова, което правят тролоците. — Гласът му не трепваше, сякаш говореше за най-обикновени неща, и може би за един шиенарски войн наистина беше така.