Инженер Георгиев беше човек със стил. Странен — съчетание на сиво и оранжево — но стил! Беше човек с разгъната система от принципи: Божието Богу, полицаевото — полицаю, данъчното — данъчному. И така нататък… В тази обстойна и добре разработена система, нищо не беше пропуснато. Затова рабът Божи не можеше да се оплаче от живота си… Е, злите езици разправяха, че бала жълт кантарион да опасял, тънката част пак щяла да му куца, но кой се е спасил от злоустниците си? Те вървят с човека, както бълхите с кучето.
На всяка крачка ни пращаш изпитания, Господи! А ние, грешните нямаме право да се сърдим! Трябва просто да умеем да разбираме посланията Ти. И да действаме съобразно тях. Доколкото ни стигат силите, разбира се…
Камбаната отново изпраща към света тъжната вест.
Все пак, животът е поносим. Ако знаеш как да разчиташ посланията.
Преди пет години, току що завършилият арабист Ванката оглеждаше света с тревожен поглед. Опитът от надхитряването с правоверните, за аванти от дребна търговийка му подсказа, че се е насочил в погрешно направление. Тогава се появи вариантът да се отдаде в служба на Бога. Градчето прие решението му с безразличие. Всеки има право да си вади хляба както намери за добре…
Решението се оказа правилно. Ето, за тези няколко години, с Божия помощ, се появиха и заведението, и работилницата за паметници. Енориашите може да нямат пари за ресторант, но трябва да минат през църквата. И да поръчат паметник. В краен случай на изплащане. Когато отец Иван се опита да въведе модерната дума лизинг, повечето хора й реагираха гнусливо. Отецът май се досещаше с какво я свързват…
Мелодичният звън на дебелата Мими отново повтаря на света тъжната вест. В притихналия храм се чува скърцането на арматурното желязо о буковата греда, на която е окачена камбаната.
Напоследък Гого започна да се занимава и с метали. Навлязъл в чужда територия, казват. Казват още, че това му изяло главата. „Блажен муж иже не иде на совет нечестиви…“ Не иде, не иде, ама като се появи съблазънта на парите, тръгва…
Душата на отец Иван изтръпва, когато чуе мощния световен бас на Борис Христов, а „Блажен муж“ е класика, макар че не се изпълнява точно по църковните канони.
То, кое ли в тази разнищена държава се прави по правилата?!
Гого Гъбата всъщност не беше лош човек. Вярно, че благодарение на него, градчето се сдоби със свои наркомани, местни хлапета. Но от друга страна, човекът даваше пари и на наркокомуната. Беше пръв меценат на фестивала на кукуряка. Може би наистина лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната?…
Отец Иван е мъж смирен. Проумял е, че най-важното изкуство в живота е да умееш да признаваш всекиму своето. На първо място — на Бога, защото всичко иде от Него. После на владиката, кмета, полицейския… И — особено важно — на тия, дето растат върху гнило. Гъбите! С тях просто трябва да се спогаждаш…
Но, Бог наистина е на първо място! Гоговците се прореждат взаимно — и това е пак промисъл на Всевишния! Това добре се знае и от полицаите. Затова, те пък не си дават много зор. Следствия, улики, доказателства… Суета! Каквото има да става, ще става…
Трябва да си намериш мястото в живота! Другите да знаят, че тук си ти! Те да си търсят тяхното…
През отворената врата на храма се дочува шумът от приближаващото шествие. Слънцето закачливо се отразява в златото на инструментите на духовата музика. Много коли. И все хубави… Разкошен ковчег, портрет, цветя — много цветя… Тия, може да се гърмят, но умеят да си правят великолепни погребения. Хармонията Ти Боже, е навсякъде… Само Ти си непогрешим!
Отец Иван се прокашля и поема дълбоко въздух.
След малко, под сводовете, трябва да прозвучи, хрисимо и величествено: „Благословен е нашият Бог…“
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Русоляв, пригладен, внимателен в изразите си. Отегчителните часове в пътническия влак предразполагат към разговор. Отецът разказваше за погребението на местно величие със съмнителна репутация. Зад добре премерените думи се долавяше някаква смътна ирония. Толкова смътна и неопределена, че се чудех — има ли я?