— Трябва да му отвлечеш вниманието — казах.
— Просто вземи чашата — отвърна Роузи.
Приближих се до количката. Сервитьорът ме гледаше, но точно когато стигнах до таблата, той рязко се извърна към Роузи и тръгна с бърза стъпка към нея. Грабнах чашата.
Срещнахме се в колата, която бе паркирана малко по-далеч. Докато вървях пеша, имах време да помисля върху факта, че под натиска да постигна целта си бях извършил кражба. Дали да не пратя чек на кафенето? Колко струва една чаша? Чаши непрекъснато се чупеха, но това бяха случайни събития. Ако всеки крадеше, кафенето щеше да закъса финансово.
— Взе ли чашата?
Вдигнах я.
— Същата ли е? — попита тя.
Не съм добър в невербалната комуникация, но смятам, че бях успял да предам факта, че макар да съм дребен крадец, не правя грешки при наблюдение.
— Плати ли сметката? — попитах.
— Така му отвлякох вниманието.
— Като плати сметката?
— Не, плаща се на бара. Аз просто избягах.
— Трябва да се върнем.
— Да вървят на майната си — каза Роузи, докато се качвахме на поршето и потегляхме с мръсна газ.
Какво се случваше с мен?
12.
Поехме към университета и лабораторията. Проектът „Баща“ скоро щеше да бъде приключен. Беше топло, макар на хоризонта да имаше тъмни облаци, и Роузи свали покрива. Аз размишлявах над кражбата.
— Все още ли си вманиачен по сметката, Дон? — извика Роузи, за да надвие шума на вятъра. — Ти си страхотен. Крадем ДНК, а ти се тревожиш за една чаша.
— Не е незаконно да се взимат ДНК проби — отвърнах й аз също на висок глас. Беше си самата истина, макар че в Обединеното кралство щяхме да сме в нарушение на Закона за човешките тъкани от 2004 година. — Трябва да се върнем.
— Изключително неефективен разход на време — каза Роузи със странен глас, когато спряхме на един светофар и за кратко можехме да комуникираме нормално. Тя се засмя и осъзнах, че ме имитира. Твърдението й бе правилно, но ставаше въпрос и за морал, а моралът беше по-важен от останалите проблеми.
— Отпусни се — каза тя. — Денят е прекрасен, ще разберем кой е баща ми, а аз ще пратя на кафенето чек по пощата. Обещавам. — Погледна ме. — Знаеш ли как да се отпускаш? Как да се забавляваш?
Въпросът беше прекалено сложен, за да му отговоря, надвиквайки шума от вятъра, който ни задуха, след като светофарът светна зелено. А преследването на забавления не води до цялостно удовлетворение. Изследванията показват това недвусмислено.
— Пропусна отбивката — казах.
— Правилно — отвърна тя с шеговит глас. — Отиваме на плаж. — А когато запротестирах, извика: — Не те чувам, не те чувам.
След това пусна музика — много силен рок. Сега вече наистина не можеше да ме чуе. Бях отвлечен! Пътувахме деветдесет и четири минути. Не можех да видя скоростомера, а и не бях свикнал да пътувам в кабриолет, но прецених, че значително надвишаваме ограничението за скорост.
Нехармоничен звук, вятър, риск за живота — опитах се да вляза в състояние на ума, което използвах, когато ходех на зъболекар.
Накрая спряхме на един паркинг край плажа. Беше почти празен в почивния ден.
Роузи ме погледна.
— Усмихни се. Ще се разходим, след това ще отидем до лабораторията, а после ще те откарам у дома. И повече никога няма да ме видиш.
— Не може ли просто веднага да си тръгнем? — казах и осъзнах, че звуча детински. Напомних си, че съм зрял мъж, с десет години по-възрастен и по-опитен от жената с мен, и че сигурно тя има причина да върши това. Попитах каква е.
— Скоро ще науча кой е баща ми. Трябва да си прочистя съзнанието. Затова ще се поразходим около половин час, а ти ще се престориш, че си нормален човек и ще ме слушаш, нали?
Не бях сигурен колко добре мога да се престоря на нормален човек, но се съгласих на разходката. Беше очевидно, че Роузи е емоционално объркана и аз уважавах опита й да се овладее. Оказа се, че през повечето време мълча. Това направи разходката доста приятна — беше буквално същото като да се разхождам сам.
Когато на връщане наближихме колата, Роузи попита:
— Каква музика харесваш?
— Защо?
— Не ти хареса това, което пуснах по пътя дотук, нали?
— Правилно.
— Значи е твой ред да пуснеш нещо на връщане. Но няма да слушам никакъв Бах.
— Аз не слушам музика — отвърнах. — Бах беше експеримент, който не се получи.
— Не може да се живее, без да се слуша музика.
— Просто не й обръщам внимание. Предпочитам да слушам информация.
Настъпи дълго мълчание. Бяхме стигнали до колата.
— Родителите ти слушаха ли музика? Братята и сестрите ти?